Лий Чайлд - Утре ме няма

— Можем да проследим и разговорите на Сюзан Марк от Пентагона. Ако двете са разговаряли толкова често, колкото твърди Лайла, ще го установим лесно. Международните разговори до Обединеното кралство вероятно се отчитат отделно.

— Тогава действай. Проверявай.

— Ще го направя — каза тя. — И би трябвало да й е ясно, че мога да го направя. Стори ми се интелигентна жена. Знае, че „Бритиш Еъруейс“ и Министерството на вътрешната сигурност са в състояние да я проследят и когато влиза, и когато излиза от страната. Знае, че можем да установим дали е летяла до Ел Ей. Знае, че можем да попитаме Джейкъб Марк дали сестра му е осиновена. Всичко това може много лесно да се провери. Трябва да е луда, за да ни лъже за такива неща. Освен това сама дойде в полицията и предложи услугите си доброволно. Показа ми и паспорта си, което е обратното на подозрително поведение. Все големи плюсове в нейна полза.

Извадих мобилния телефон от джоба си и сложих батерията. Натиснах бутона за включване и екранът светна. Показваше пропуснат разговор. Реших, че е опитът на Лайла Хот да се свърже от стаята й в хотела преди десет минути. Видях, че Лий гледа телефона, и казах:

— На Леонид е. Взех го от него.

— Значи те е намерил?

— Аз го намерих. Затова и стигнах до този хотел.

— Къде е той сега?

— Вероятно се прибира пеша от болницата „Сейнт Винсънт“.

— Сигурен ли си, че искаш да разкажеш какво се е случило на някой от нюйоркската полиция?

— Той припадна. Аз му помогнах. Край. Питай свидетелите.

— Независимо от това Лайла ще се ядоса.

— Тя смята, че във Вирджиния е задължително да имаш пистолет. Може би си мисли, че уличните грабежи са задължителни в Ню Йорк. Израснала е с подобна пропаганда.

Излязохме от асансьора във фоайето и се отправихме към изхода.

— Ако всичко е толкова невинно, защо се намесиха федералните? — попита Лий.

— Ако историята е вярна, значи американски военен се е срещал със съветски политкомисар по време на Студената война. Федералните искат да се уверят, че историята е невинна. Затова и реакцията на „Човешки ресурси“ се е забавила със седмици. Обсъждали са как да действат и са подготвяли терена за наблюдение.

Качихме се в колата на Лий.

— Не си напълно съгласен с мен, нали? — попита тя.

— Ако делата на семейство Хот са невинни, така да бъде. Имаше обаче нещо друго, което не беше невинно. Без никакво съмнение. Именно това друго нещо е отвело Сюзан Марк на същото място по същото време. Което е дяволско съвпадение.

— И?

— Знаеш ли поне за един случай, в който шанс едно на милион се е сбъднал?

— Не.

— Нито пък аз. Мисля обаче, че в момента се случва точно това. Участието на Джон Сансъм е вероятно едно на милион, но мисля, че е замесен по някакъв начин.

— Защо?

— Говорих с него.

— Във Вашингтон?

— Всъщност се наложи да го последвам в Северна Каролина.

— Не се отказваш, нали?

— И той каза така. После го попитах дали е чувал името Лайла Хот. Каза, че не е. Наблюдавах лицето му. Повярвах му, че казва истината, но си помислих и че ме лъже. Едновременно. И може би е точно така.

— Как така?

— Може да е чувал името Хот, но не и Лайла Хот. Формално не е чувал името Лайла Хот, но може да е чувал името Светлана Хот. Може да му е било много познато.

— Какво би означавало това?

— Може би нещо повече, отколкото си мислим. Защото, ако Лайла Хот казва истината, значи в ход е някаква странна логика. Защо Сюзан Марк е взела случая толкова присърце?

— Съчувствала е.

— Защо точно тя?

— Не знам.

— Защото е била осиновена. Родена извънбрачно, вероятно често се е питала кои са истинските й родители. Съчувствала е на други хора в същото положение. Като Лайла Хот може би. Някакъв тип бил много мил с майка й, преди тя да се роди? Фраза като тази може да се тълкува по много начини.

— Например?

— В най-добрия случай й е подарил топло палто за зимата.

— А в най-лошия?

— Може би Джон Сансъм е бащата на Лайла Хот.

С Лий се върнахме направо в управлението. Джейкъб Марк беше приключил работата си с Дохърти. Това беше ясно. И нещо се бе променило. И това беше ясно. Седяха един срещу друг от двете страни на бюрото на Дохърти. Вече не разговаряха. Джейк изглеждаше по-доволен. Изражението на Дохърти излъчваше търпение, сякаш току-що бе пропилял един час от времето си. Не изглеждаше ядосан. Ченгетата са свикнали да пилеят време. Статистически повечето от нещата, които вършат, не водят доникъде. С Лий се приближихме към тях и Джейк каза: