Лий Чайлд - Утре ме няма

Намерих репортаж за закуската във втория вестник, който разгърнах. Оказа се, че не съм прав за хотелите. Не беше нито в „Хаят“, нито в „Шератън“. Сансъм беше настанен в хотел, наречен „О’Хенри“, вероятно на името на известния писател от Северна Каролина. Имаше и адрес. Закуската трябваше да започне в седем сутринта. Откъснах страницата, сгънах я и я пъхнах в джоба си. Мъжът зад бара завърши приготовленията си и ми наля кафе, без да ме пита. Отпих. Няма нищо по-хубаво от току-що направеното кафе. После поръчах най-големия комбиниран сандвич от менюто и изчаках да ми го приготвят.

Взех такси до хотел „О’Хенри“. Оказа се, че съм можел да стигна и пеша — повече време ми отне да намеря таксито, отколкото да ме закара дотам. Исках обаче да пристигна със стил. Бях там в шест и четвърт. Хотелът беше модерно копие на стилно старо заведение. Имаше вид на независим, но се съмнявах да е така. Малко хотели са независими. Фоайето беше полутъмно, пищно и пълно с тежки кожени мебели. Минах покрай тях и отидох до рецепцията с цялата елегантна самоувереност и самочувствие, възможни за човек, облечен с измачкана риза за деветнайсет долара. На рецепцията дежуреше млада жена. Изглеждаше несигурна, сякаш работеше там отскоро и още не бе свикнала. Тя вдигна очи и й казах:

— Тук съм за закуската на Сансъм.

Младата жена не отговори. Бореше се да открие подходяща реакция, сякаш я бях объркал с прекалено много информация.

— Трябваше да оставят билета ми тук.

— Билета ви?

— Поканата.

— Кой трябваше да я остави?

— Елспет — отговорих. — Тоест мисис Сансъм. Или техния човек.

— Какъв човек?

— Охраната.

— Мистър Спрингфийлд?

Стана ми смешно. „Спрингфийлд“ са производители на автоматични карабини, като „Браунинг“. Този тип явно обичаше да си играе на думи, което е забавно, но и тъпо. Фалшивите имена вършат много повече работа, ако нямат никаква връзка с реалността.

— Видяхте ли ги тази сутрин? — опитах се да изхитрувам.

Предполагах, че Грийнсбъро не е в избирателния район на Сансъм. Кампанията за Сената изисква национално финансиране и представяне. Вероятно собствената му територия вече бе обработена и бе започнал да се отдалечава от дома все повече и повече. Поради това сигурно беше прекарал нощта в хотела, за да е готов за ранния старт. Нямаше как обаче да съм сигурен. Ако бях попитал дали е слязъл от стаята си, щях да заприличам на идиот, в случай че бе отседнал на пет минути път оттук. Ако бях попитал дали е пристигнал, пак щях да заприличам на идиот, в случай че живееше на двеста и петдесет километра. Реших да задам неутрален въпрос.

— Още са горе, доколкото знам — отговори жената.

— Благодаря — кимнах и се отдалечих във фоайето, далеч от асансьорите, така че тя да няма за какво да се тревожи.

Изчаках, докато телефонът й позвъни. Тя започна да трака по клавиатурата на компютъра и да се взира в екрана. Минах покрай стената до асансьорите и натиснах бутона за нагоре.

Реших, че Сансъм би трябвало да е в голям апартамент, а всички големи апартаменти в хотелите са на последния етаж, така че натиснах най-горния бутон на таблото на асансьора. Доста време след това слязох в притихнал коридор, застлан с мокет, и видях униформено ченге, застанало отпуснато пред двойна махагонова врата. Патрулен полицай от местната полиция. Не беше млад. Ветеран, с желание да работи допълнително, без обаче това да му струва особени усилия. Символично присъствие. Тръгнах към него с тъжна усмивка, нещо като: Ей, ти работиш и аз работя, какво да се прави!? Реших, че вече може да е пуснал вътре посетители. Кафе от румсървиса, хора от щаба със законни причини да са там, може би журналисти. Кимнах на ченгето и казах:

— Джак Ричър, за мистър Сансъм.

Протегнах ръка и почуках на вратата. Ченгето не реагира. Не възрази. Стоеше на мястото си като декорация за витрина — каквото и беше. Независимо от следващата позиция на Сансъм в момента той беше само най-обикновен конгресмен от провинцията и не му се полагаше някаква сериозна охрана.

След кратко забавяне вратата се отвори. На прага застана съпругата на Сансъм, с ръка върху дръжката отвътре. Беше облечена, соанирана, гримирана и готова за деня.

— Здравей, Елспет — казах аз. — Може ли да вляза?

Видях в очите на Елспет Сансъм как тя пресмята бързо като експерт и като съпруга на политик. Първи инстинкт — изхвърли натрапника. Но в коридора има полицай, вероятно в сградата има журналисти, тук е хотелският персонал и почти сигурно ще се разчуе. Местните хора ще се разприказват. Преглътна веднъж и каза: