Лий Чайлд - Утре ме няма

Не казах нищо. Стаята отново утихна.

Шефът накрая проговори:

— Последен шанс. Продължавай да си свидетел. Жената спомена ли името на Сансъм, или не?

— Не — отговорих. — Не го спомена.

— Но името е в обръщение независимо от това?

— Да — казах. — В обръщение е.

— И не знаеш кой се интересува от него?

— Не — казах. — Не знам.

— Добре — кимна агентът. — Сега забрави за нас и продължавай нататък. Нямаме желание да усложняваме живота ти.

— Но?

— Но ще го направим, ако се наложи. Помниш ли самият ти какви неприятности можеше да създаваш на хората някога, в 110-а? Сега е много по-лошо. Сто пъти по-лошо. Постъпи умно. Ако искаш да играеш, стой в отбора на възрастните. Стой настрана. Играта се е променила.

Оставиха ме да си тръгна. Слязох с асансьора, минах покрай охраната и застанах на павирана площадка, от която се виждаше реката, която течеше бавно долу. Отразените светлини потрепваха с течението. Замислих се за Елспет Сансъм. Тази жена ме беше впечатлила. Не идвай облечен по този начин. Няма да те пуснат да влезеш. Перфектен трик за заблуда. Беше ме подвела. Бях си купил риза, която не ми трябваше и която не исках.

Не сме мекушави.

Съвършено вярно.

Вечерта беше топла. Въздухът беше натежал от поетите с влагата миризми. Запътих се обратно към Дюпон Съркъл. Реших, че разстоянието е около два километра. Двайсет минути пеша, може би по-малко.

Храненето в ресторант във Вашингтон рядко трае по-малко от час и повече от два. Поне такъв беше собственият ми опит. Очаквах да заваря Сансъм да приключва с ордьовъра или да си поръчва десерт. Може би вече пиеше кафе и мислеше за пура.

В задната част на ресторанта около половината от масите бяха сменили клиентите си. Бяха дошли нови момчета с костюми и момичета с пол и. Сега имаше повече двойки и по-малко групи по трима и четирима. Повече романтика и по-малко работа. Повече умни приказки, целящи да впечатляват, и по-малко взиране в електронни устройства. Минах покрай момичето на входа и тя извика след мен. Отговорих: „С конгресмена съм“, минах през дървената врата и огледах помещението. Беше ниска правоъгълна зала, изпълнена с приглушена светлина и пикантни аромати, шумни разговори и изблици смях.

Сансъм не беше там.

Нито следа от него самия, нито следа от съпругата му, нито следа от онзи, който се представи като Браунинг, нито следа от предизборен щаб или ентусиазирани доброволци.

Запътих се отново към изхода и момичето на вратата ме попита учудено:

— Кого търсите?

— Джон Сансъм — отговорих.

— Не е тук.

— Така изглежда.

Някакво хлапе от масата до лакътя ми се обади:

— От Северна Каролина, Четиринайсети район? Замина. Утре има закуска за набиране на средства в Грийнсбъро. Банкери и застрахователи. Без тютюнопроизводителите. Чух го да го казва на моя човек.

Последното изречение беше предназначено за момичето срещу него, не за мен. Може би цялата тирада бе предназначена за нея. Моя човек. Несъмнено хлапето беше страшно важен играч или му се искаше да бъде.

Излязох на тротоара, постоях неподвижно около секунда и се отправих към Грийнсбъро, Северна Каролина.

Стигнах там с късен автобус, който най-напред трябваше да спре в Ричмънд, Вирджиния, после в Рали, после в Дърам, после в Бърлингтън. Не следях откъде минаваме. Спах през цялото време. Пристигнахме в Грийнсбъро към четири сутринта. Минах покрай няколко офиси за съдебни гаранции и заложни къщи с решетки по прозорците, пренебрегнах няколко мизерни закусвални и намерих онази, която търсех. Нямах претенции към храната. Храната във всички закусвални ми се струва еднаква на вкус. Търсех телефонни указатели и безплатни сутрешни вестници и докато ги намеря, се наложи да походя доста пеша. Заведението тъкмо отваряше. Някакъв тип по долна фланелка мажеше скарата с мазнина. Кафето от кафеварката почти бе напълнило каната. Взех едни „Жълти страници“ и отворих на „Х“ — хотели. В Грийнсбъро имаше доста. Сравнително голямо градче, може би четвърт милион жители.

Реших, че една закуска за набиране на средства трябва да се състои в елитно заведение. Донорите са богати и няма да отидат къде да е, за да платят по петстотин долара за порция. Не и ако са банкери и застрахователи. Реших, че ще е в „Хаят“ или „Шератън“. В Грийнсбъро ги имаше и двата. Петдесет на петдесет. Затворих „Жълтите страници“ и се заех да открия потвърждение в местната преса. Местните вестници отразяват какви ли не събития.