Йо Цибел - Градът на прокълнатите

— Ще преместим лагера си — реши Зорбан.

По един напукан отвор на покрива четирима ловци слязоха в сградата, за да доведат фреккойшерите. Другите опаковаха кожи, оръжия и провизии. След това се закатериха от покрив на покрив, докато стигнаха до едно куполообразно хале, почти в края на комплекса.

Короната на един стар дъб стърчеше от разрушения куполен покрив. Зорбан нареди да вдигнат бивак на малко по-високата съседна сграда. От края на покрива, през разрушения от бука купол Аруула погледна към едно просторно хале, където стояха други стоманени птици, които сигурно някога тук са живеели. Сега всичките бяха мъртви, а по тях растеше мъх.

Западният хоризонт почервеня. Когато мракът настъпи и на покрива пламна първият огън, ордата се събра за съвет.

— Въпрос само на време е, докато геягудоо ни открият каза един ловец. — Няма да мирясат, докато не ни подровят.

— Още колко стрели ни останаха? — изръмжа Зорбан.

— Няма и петдесетина — отговори един от стрелците с лък.

— А копия?

— Четиринайсет.

Стъписано мълчание. Огънят пращеше. Малките деца се бяха притиснали към майките си. Аруула погледна в посока към града. Очите й се опитваха да пробият мрака.

— За още известно време ще можем да отбиваме нападенията на младите животни — каза някой. — Но ако се появи животно майка, загубени сме.

— Това е отмъщението на проклетия Балоор — изръмжа Зорбан.

— Не биваше да го прогонваш — завайка се една жена.

— Мълчи! — заповяда й Зорбан.

— Можем само да се надяваме, че Маддракс скоро ще се върне — каза Аруула. — Инак сме загубени.

Зорбан бавно кимна.

Отвратителната картина не излизаше от главата на Мат горната половина от тялото на мъртвата жена. Все още беше полузашеметен, когато го вързаха и преведоха покрай него. Гръдният кош изглеждаше като парче разкапано месо — сива мехурчеста тъкан, между нея — разядени ребрени дъги, между които прозираха парченца от белите дробове.

Гигантските паяци убиваха жертвата си със струя киселина…

Сякаш някой млатеше отвътре с чук по черепа на Мат. Залиташе по призрачната улица като замаян между своите преследвачи. Косматите компаньони с издута черна паст на безносите си лица вървяха безмълвно между руини и гъсталаци.

Мат се огледа. Яндра вървеше между двама вулфани с червенокафяви наметки. Зад тях видя две човекоподобни фигури, също с червенокафяви наметки. Бяха бледи като восък, а кожата им изглеждаше изсушена като на мумиите. Вместо черните като лак яйцевидни шлемове носеха червенокафяви кожени качулки.

Двама от рибоглавите го дърпаха след себе си за дебело въже от лико. Въжето беше многократно увито около тялото му и притискаше ръцете към ребрата му. Пред него вървеше вулфан в черна наметка. Козината му хвърляше червеникави отблясъци. За разлика от събратята си по вид той не се поклащаше на всяка крачка, а имаше изправена и почти пружинираща походка. С въже теглеше до себе си плачещото дете, което беше загубило майка си. Момъкът беше притиснал пушката под мишницата си. Върху гърба на друг вулфан Мат позна своя контейнер. Мислено изстена.

„Е, чудесно! С това шансовете ми са окончателно равни на нула…“

Помисли си за Честър, Джени, Ханк и за двамата учени. Дори и някой от тях да е оцелял след катастрофата, изгледът някога отново да ги срещне беше смехотворно малък. В тези минути Мат не даваше пет пари за живота си. Макар и все още да не бяха открили ножа, който беше пъхнал в десния си ботуш, но с вързани ръце ползата от него щеше да е безкрайно малка.

Двойна верига от стрелци с лък формираше челото на колоната. Пред всеки ъгъл на улица спираха и се оглеждаха наляво и надясно. Вероятно бяха във вина с гигантските паяци.

Понякога стрелците с лъкове се обръщаха и просъскваха неразбираеми за Мат думи. После цялата команда изчезваше безшумно в руините отляво и отдясно на улицата. Някои се покатерваха по дървета или останки от камиони. Всеки път теглеха Мат със себе си. От прозорците на руините наблюдаваха преминаващите колони на зирагипите. Ако колоните бяха малки, убиваха гадините с копия и стрели. Не използваха пушката. Вероятно не знаеха как се борави с нея.

Мат отбеляза, че черните паяци отминаваха вулфаните и тогава, когато би трябвало да ги открият. Навярно разполагаха с някаква биологична система за откриване, подобна на прилепите.

Вече се беше почти стъмнило, когато стигнаха до квартал, който изглеждаше още по-порутен от покрайнините на мъртвия град. Обширни купища развалини се проточваха по протежение на улиците и отчасти напълно ги покриваха. Навсякъде избуяваше задължителният гъсталак — бръшлян, къпинови храсти, папрати, лози. Като жив саван.