Йо Цибел - Градът на прокълнатите

„Паяци са… Иисусе, това са паяци…!“

Ръцете на Мат конвулсивно се вкопчиха в клона на лозата. Гадене разстройваше нервите на стомаха му, а главата му се съпротивяваше да възприеме картините, които ретината възпроизвеждаше в мозъка му.

Под тях паяците чудовища минаваха в редица по двама. Като маршируваща военна колона се изнизаха покрай ъгъла към следващата пресечна. Мат гледа вторачено след тях, докато и последните два паяка не изчезнаха от полезрението му.

Яндра прошепна няколко думи на своя език. Една дума му се стори позната — „зирагипи“. Естествено — Аруула беше споменала името, когато говореше за жителите на мъртвите градове.

Момичето слезе пъргаво по лозовите клонки, скочи на тревата по тротоара и се стрелна към ъгъла на къщата, зад която бяха изчезнали зирагипите. Мат избълва някакво проклятие и се заспуска във вие надолу по фасадата на руината. На бегом освободи пушката от униформата си.

Слабо скимтене го накара да се спре и ослуша. Някой тихо плачеше. Не можеше да е Яндра. Тя беше коленичила в гъсталака и внимателно наблюдаваше другата улица. Мат се надвеси над нея и между лозовите ластари също погледна в посоката, където бяха изчезнали зирагипите.

Беше тясна улица. Толкова тясна, че короната на една бреза изпълваше цялото пространство между фасадите на руините. По короната на дървото се простираха клоните на диви лози и бръшлян, от единия край на улицата до другия. Уличката изглеждаше като тунел. На по-малко от сто и петдесет крачки гигантските паяци бяха оформили кръг. Бяха заобиколили двама човека, които седяха сред куп развалини на улицата, недалеч от ствола на брезата. Жена и малко дете. По телата им висяха на парцали кожените им облекла и бяха завързани за обрасъл с мъх двигателен блок. Детето хленчеше, жената гледаше към гигантските паяци безмълвно и примирено.

Мат грабна пушката си, свали предпазителя и се приготви да аткува. Тогава Яндра се обърна към него и опря двете си ръце на гърдите му, за да го спре. В този момент Мат чу някакво свистене. От главата на един от зирагипите се отдели бял лъч и плесна в гърдите на жената. Тя изкрещя, изви се и се опита и в смъртта си да прикрие с тяло детето си.

Мат се отскубна от Яндра и се затича по улицата. В същия момент засвистяха стрели от фасадите на къщите отляво и отдясно. Забиха се в черните тела на паяците. Видя между клонките над себе си да се показват космати тела в тъмни ризи от зебло. Копия избръмчаха във въздуха и се забиха в зирагипите. Атакуващата им формация се разстрои. Повечето животни бяха протегнали осемте си крака пред себе си, някои се въртяха по надлъжната си ос като че ли бяха загубили ориентация. Само три гигантски паяка не бяха улучени от стрели или копия. Побягнаха. Светкавично се насочиха към Мат.

Оставаха му по-малко от три секунди. С бързината на мисълта се метна към стената на къщата и вдигна пушката. Не отпускаше спусъка. Изстрелите отекнаха в гъста последователност из уличката с руините. Два от гигантските паяци се преметнаха и останаха да лежат неподвижно по гръб. Третият направо се пръсна — сива слуз се разля по улицата.

Мат се спусна на колене и постави чело на хладния приклад на пушката. Дишаше учестено. Изглеждаше сякаш в гърлото му беше заседнала бодлива буца. По руините застъргаха стъпки. Детето плачеше. Дочуха се ниски, гърлени гласове.

Мат погледна нагоре. Улицата се изпълни с хора. Не, не бяха хора… Бяха онези същества с дълга козина, които преди три нощи бяха нападнали ордата. С мощната устна издутина под очите лицата им изглеждаха като странни тропически риби. Бяха въоръжени с копия и мечове. Някои носеха черни и червенокафяви кожени наметки.

Със стон Мат се привдигна на колене, за да стане. Ударът във врата му го улучи толкова неочаквано, че дори не почувства болка. От секунда на секунда съзнанието му се губеше в нищото…

Ето го пак! Съвсем леко потрепване на покрива под нейните ботуши. Хората на Зорбан се спогледаха мълчаливо. Страхът беше изписан по лицата и на най-загрубелите воини от ордата.

Часове наред бяха стреляли по нападащите ги геягудоо. Успяха да убият единайсет гадини. Две земни змии успяха да проникнат в голямата сграда.

Покривът, изглежда, отново потрепери.

— Въртят се под главните стени — каза тихо Аруула. — Могат ли да съборят сградата? — Зорбан избягваше питащия й поглед.

Никой не отвърна. Това беше достатъчен отговор.

Вождът се обърна и плъзна поглед по проточилия се комплекс от руини. Редяха се покрив след покрив. Редиците от обрасли с брези и имел сгради се простираха на разстояние седем-осем хвърлея копие.