Йо Цибел - Градът на прокълнатите

Изглежда, това стигаше на останалите животни. С големи скокове избягаха в руината на къщата зад платана. Мат отпусна пушката и побърза към треперещото момиче. То се вкопчи като удавник в летателния му костюм и неспирно хълцаше. Мат притисна към себе си уплашеното до крайност създание и го помилва по гърба.

— Наред е, всичко е наред… не се страхувай, ще те браня… не знаеше дали въобще го разбира.

Нещо дръпна крачола му. Погледна към краката си. Бръмбарите го бяха догонили! Пъплеха от всички страни през тревата и храстите. Два-три вече висяха на крачолите му.

— Проклети гадини…! — Мат пусна момичето. С ложата на пушката махна дългите колкото пръст насекоми и ги стъпка. С пращене се мачкаха под ботуша му. Но там, където веднъж настъпеше, налитаха три нови. Изведнъж му се стори, че черните бръмбари са навсякъде.

— Хайде, ела! — Грабна ръката на момичето и го задърпа след себе си. Отново няколко бръмбара увиснаха по крачолите на Мат. И внезапно видя три-четири котки да скачат по покривите на останките от коли. Значи още не бяха се отказали от лова!

Ужасна болка премина от бедрото на Мат по цялото тяло. Той изкрещя и измете бръмбарите от панталона си. Насекомото го беше ухапало през плата на гащеризона!

Побягна вихрено с момичето за ръка. Тичаха към града, котките покрай тях, като че ли гонеха дивеч. Две от гадините с дълъг косъм ги изпревариха, скочиха на улицата и в жълтата трева се приведоха пред тях, готови за скок.

Мат спря и бързо се огледа. Бяха оставили бръмбарите далеч зад себе си, но ясно виждаше как пъплещият чер килим отново се приближава.

Мястото на ухапването на бедрото му гореше, пареше като огън. Пред лицето на котките пред себе си и насекомите зад себе си Мат нямаше време за размисъл. Пусна момичето и вдигна пушката. Изтрещяха изстрели, телата на котките се преметнаха в гъсталака на асфалта. Последната гадина, един огненочервен котарак, скочи върху него със съскане. Мат се наведе, заби дулото на пушката в слабините му и натисна спусъка.

Но опасността все още не беше премахната. Други пет-шест котки, които досега се бяха спотайвали, скочиха от укритията си. Мат се завъртя, стреля отново и същевременно почувства удар на тежко тяло в гърба си. Нокти проникнаха през плата в раменете на Мат.

Момичето крещеше със страшно писклив глас. Но беше грабнало някакъв ръждив прът от края на улицата и… се прицелваше в Мат! Той тъкмо щеше инстинктивно да блокира удара — което без съмнение щеше да му струва една счупена ръка, — когато в последния момент разбра, че ударът не беше предназначен за него, а за котката върху гърба му. Проехтя глух удар. Гадината избяга с пронизителен писък.

— Благодаря! — каза задъхано Мат, докато изстрелваше залп след залп върху нападащите котки. Постепенно останалите животни се оттеглиха. Поне две беше улучил. Една друга се извиваше, умирайки между останките от колите.

Грабна момичето и го затика пред себе си. Оцелелите котки повече не ги следваха, а също и черният фронт на насекомите остана назад.

Момичето се задъхваше и се бореше да си поеме дъх, но Мат го подканяше да върви.

— Давай, трябва да се махаме оттук!

Минаха бързо през едно кръстовище. Момичето свърна по една широка улица. Мат го последва. Непрекъснато се озърташе назад, но котките, изглежда, окончателно се бяха отказали от преследването.

Изведнъж момичето улови ръката му и го задърпа между руините на две къщи към някакъв двор. И тук навсякъде растяха храсти и кафеникава папрат. По метална стълба се изкачиха нагоре по фасадата на къщата. Мат видя, че ръждивата стълба почти не беше обрасла. През една дупка между клонките на бръшляна момичето се вмъкна в къщата. Мат го последва в някакво мрачно помещение. В полумрака различи кожи и нахвърляни на кълба парцали, глинени паници и чаши. И някакви оръжия: ножове, върхове на стрели, дори и лък. Навярно беше жилището на момичето.

Детето се отпусна на кожите и скри глава между коленете си. Плачеше. Мат приседна до него.

— Нали всичко мина добре. — Още усещаше пулсирането в слепоочията си. — Та ние се справихме…

Погали червеникаворусите плитки на десетгодишната. Бяха остри като тел и мазни на пипане. Момичето се облегна на Мат и от цялата си душа изплака преживения шок. Мат не знаеше как да реагира. Самият той никога не бе имал деца и се чувстваше някак си безпомощен. Само здраво го държеше и продължи да милва косата му.

Когато то отново донякъде се поуспокои, Мат нави крачола си и разгледа мястото на ухапването. Раната беше малка, но огненочервена. Дявол знаеше каква отрова му е вкарал бръмбарът под кожата.