Йо Цибел - Градът на прокълнатите

— Стрелците с лъкове! — изрева Зорбан.

Аруула изтича към другия край на покрива. И видя тъкмо онова, от което се страхуваше — и откъм покрайнините на гората геягудоо ровеха земята насам. Изтича по края на покрива. Също и откъм подобната на гъба кула пълзяха насам през гъсталаците.

— Навсякъде геягудоо! — извика Аруула. — Идват от всички страни…!

В утринния сумрак Мат се събуди, когато Яндра се вмъкна в помещението през отвора между клонките на бръшляна. Посочи корема си и направи дъвчещи движения с устата си.

Мат потърка очите си и се протегна. Лейкопластът на крака му беше паднал през нощта, но не беше текла повече кръв, а и инак почти не личеше някаква подутина. Мат го свали напълно, преди да извади провизиите от кожената си торбичка. Сложи на кожата пред Яндра късче шмалдан и последното парче сушена риба. Тя ги изгълта с вълчи апетит.

Междувременно Мат огледа малкото жилище. И почувства леки тръпки да минават през тялото му. Стаята на Яндра не беше като за десетгодишно момиче. Всичко беше целесъобразно подредено, а имаше малко лични неща. Никакви кукли, никакви играчки. Като че ли Яндра не беше преживяла никакво детство.

Тогава Мат откри и още нещо на една от стените — картина, нарисувана от неопитна детска ръка. Тъкмо по лицето му да се плъзне усмивка… и Мат разбра какво е нарисувала Яндра на голия камък. Прониза го като гореща светкавица. Това без съмнение беше реактивен изстребител!

— Яндра! — Мат посочи възбудено скицата. — Виждала ли си такова нещо? — Той посочи нагоре към небето.

Тя кимна, също посочи нагоре и прокара дланта си косо във въздуха. При това издаваше съскащ шум. Като реактивен двигател! Жестът й сочеше на юг. Дали самолетът е летял в тази посока? Тогава стана и махна с ръка на Мат да я последва.

„Иска да ти покаже нещо… нещо, което е свързано със самолета!“

Мат взе контейнера, торбата за провизии и пушката и я последва. Тя слезе по ръждясалата стълба. Между стените на руините се промъкнаха до улицата.

Мат следваше Яндра в посока към града. Бдителният му поглед се плъзгаше по билата на порутените стени, пелената от гъсталак по фасадите на къщите, по покритите с мъх и папрат останки от коли отляво и отдясно на улицата. Във високата жълта трева до един ерозирал двигателен блок видя нещо червеникаво. Отиде и се наведе над него.

Беше червена котка. Лежеше в тревата отпусната и безжизнена. Дългата козина в областта на гърлото проблясваше влажна и тъмночервена. Кръв. Не беше възможно да е отдавна мъртва.

Мат се изправи. Огледа се недоверчиво. Яндра стоеше в средата на улицата и с енергични жестове го подканяше най-сетне да продължи да върви. Изведнъж се почувства неловко. Теоретически му беше ясно, че в тези руини може да има още по-опасни гадини от котките. Хората на Зорбан определено не без основание отказваха да влязат в града. Но толкова внезапно да попадне на следите на някакъв неизвестен звяр, го накара за момент да изтръпне.

Изведнъж Яндра се затича с все сили към него. Сграбчи ръката му, задърпа го настрана от улицата към една фасада, която беше напълно покрита с лозови ластари. Възбудено сочеше към мястото, откъдето бяха дошли.

На разстояние двеста крачки Мат видя очертанията на черни тела в трънака пред фасадите на къщите. Не можеше да идентифицира съществата, но бавното им придвижване на тласъци го караше да мисли за насекоми. Освен за вулфаните, Аруула не беше ли споменала и някакъв друг вид, който беше вгорчил живота на прадедите на Зорбан?

Яндра бръкна в лозовите ластари, грабна един по-дебел клон и се покатери. При това просъска на Мат нещо, което той естествено не разбра. Но мимиката на бледото й лице беше недвусмислена. Искаше той да я последва. Мат закрепи пушката на една кукичка на летателния си костюм. Тогава хвана един главен клон на лозата и се закатери след Яндра.

Стигнаха до първия по-горен етаж на руината и през голите лози си пробиха път към една прозоречна рамка. Яндра постави показалец върху бледите си устни и с движение на главата си посочи надолу.

Двайсет-трийсет животни минаваха в колона под тях — черни, космати тела, като сплескани полукълба и големи колкото гигантските костенурки от Галапагос, каквито Мат беше виждал като малко момче в зоологическата градина на Сан Франциско.

Но животните с черна козина долу на разпукания асфалт не бяха влечуги. Имаха по осем космати крака — стърчаха от телата им рязко нагоре, за да се прегънат след това под остър ъгъл надолу. На широките повече от метър и половина полусферични тела се очертаваше лъскава, черна глава, елиптична и голяма колкото водна топка. Черен гризещ устен апарат стърчеше от главата, отваряше се и се затваряше, сякаш опипваше въздуха за плячка.