Йо Цибел - Богът от ледовете

Кометата изглеждаше като нажежено, искрометно огнено кълбо, вътре ослепително бяло, отпред матовооранжево. Зад себе си проточваше дълга, блестяща опашка, чиято светлина се разнищваше на всички страни.

— Лудост! — прозвучаха режещите слуха думи в шлема на Матю Дракс. — Това е най-великото нещо, което някога съм виждал!

Гласът на професор Смайт се извиси в болезнена тоналност и почти премина във фалцет. Както винаги, когато изпаднеше в еуфория. А това му се случва твърде често, помисли си Матю. Във всеки случай прекалено често за един водещ учен от военновъздушните сили на САЩ.

— Тогава гледайте внимателно — промърмори Мат. — Вероятно това ще бъде и най-последното нещо, което ще видите през живота си!

Професорът сякаш изобщо не го чу.

— Абсолютно великолепна е! — прозвуча пронизителният му глас. — Божествена! Прекрасна…

Мат се намръщи. Откакто го срещна за пръв път, непрекъснато си имаше неприятности с горделивия, надут характер на професор д-р Смайт. В този момент с удоволствие би му запушил устата. Но професорът по астрофизика и доктор на медицинските науки седеше зад него, на мястото на навигатора.

Дигиталната лента на висотомера тъкмо наближаваше позицията седемдесет хиляди фута 1 1 Около 21 000 м. — Бел. прев. . Махметърът сочеше 5,2. Със скорост, превишаваща повече от пет пъти тази на звука, разузнавателният реактивен самолет пореше стратосферата в посока Централна Азия. Под тях дебела облачна покривка закриваше сушата на Северна и Централна Европа. Едва съвсем на запад се виждаше син сърп, в който се вдаваше подобно на ботуш образувание: част от Средиземно море и Южна Италия.

— Погледнете! — горещеше се професорът. — Виждали ли сте някога такова прекрасно нещо?!

Мат се пръскаше от яд. Невероятното напрежение през последните дни и часове внезапно се отприщи в гневен изблик.

— По дяволите, след няколко минути това прекрасно дяволско нещо ще се забие в добрата ни стара Земя! — изрева в отговор. — И вероятно няма да остане жив никой, който да може да определя нещо като „прекрасно“!

Буцата, която от часове беше заседнала в гърлото на Мат, се стопи. Сълзи напираха в очите му. Пръстите стиснаха конвулсивно щурвала. Изтърси някаква ругатня и отново се овладя. Трябваше да върне машината невредима в базата. Макар и да не знаеше какъв смисъл има всичко това.

Погледна дисплея пред себе си: 8 февруари 2012 г., 16:34 ч. централноевропейско време. В 16:42 ч. очакваха да настъпи сблъсъкът.

Поглед наляво и надясно от пилотската кабина. Отляво кобалтовосиният корпус на реактивен самолет. Честър летеше точно четирийсет фута над него. На Мат дори му се струваше, че зад шлема може да различи черното му лице. Никъде не откриваше машината на Йенсен. Но бордният радар показваше, че тя лети на същата височина зад него.

За стотен път се вглеждаше зорко в аленото огнено кълбо. Сега и с невъоръжено око можеше да се почувства собственото му движение. Мат стисна устни. Мразеше това пламтящо нещо. Сякаш беше живо същество.

Имаше си дори собствено име: „Кристъфър-Флойд“. Галактически отломък, състоящ се от скали и лед, с осем километра диаметър. Само с три километра беше по-малък от МУ 1 — големия унищожител, причинил измирането на динозаврите и убил почти деветдесет процента от живота на Земята. Носеше се към планетата ни с бясната скорост от петдесет километра в секунда.

Двама шотландски любители астрономи, Марк Кристъфър и Арчър Флойд, летуващи в Карибите, я бяха открили преди няколко месеца. На кометата бяха дадени техните имена. „Съмнителна слава“, помисли си Мат с горчивина. Нямаше да й се радват дълго.

Дявол я знаеше защо „Кристъфър-Флойд“ пресичаше земната орбита! Никакъв специализиран труд по астрономия, никаква древна хроника не описваше небесно тяло, с което да се идентифицира. Нито вавилонски, нито китайски, нито египетски. А пък за банките данни на НАСА да не споменаваме. „Кристъфър-Флойд“ се появи като космическа загадка от глъбините на Вселената.

От международната космическа станция я обстрелваха с ракети с голям радиус на действие, ракети с ядрени бойни глави. Мат и неговото ято трябваше да наблюдават ефекта, да правят измервания и да снимат. Резултатът беше унищожителен — в истинския смисъл на думата. Ракетите не промениха ни най-малко курса на кометата.

Масата на ядрото й беше точно на критичната граница. По мнението на водещи учени тя или щеше да взриви Земята на милиарди малки късове, или щеше да я опустоши тотално, така че оцеляването на човечеството в никакъв случай не беше сигурно.