Йо Цибел - Богът от ледовете

Главатарят на тараците протегна муцуна. Аруула виждаше как потрепват дори дългите косми по подобния на кожена топчица връх на муцуната. Големите му голи уши се изправиха и заослушваха, въртейки се на всички страни.

Дали беше чул нейното стенание? Или пък заклинателните възгласи на Балоор? Тараците имаха невероятно фин слух.

Може би фреккойшерите се бяха обезпокоили, защото долавяха близостта на свирепите зверове. Ордата на Зорбан беше подслонила товарните си животни в горните пещери на стръмния планински склон и беше затворила входовете със сняг.

Сега главатарят на тараците се обърна и с жест повика другарите си.

— Откриха ни — прошепна Аруула. Зад нея в пещерата се понесе шепот.

Предводителят на тараците се отпусна на дългите си крайници и се заклатушка нагоре по склона. После отново се обърна надолу. Светкавично се засили. Снегът около него се разлетя. С три-четири скока се втурна стремително към пукнатината в ледника и я прескочи.

Косматото тяло пропадна дълбоко в пресния сняг, когато се блъсна в отсамния край на пукнатината. Аруула го чуваше как пръхти и съска, докато рови и се измъква от снега.

Някаква ръка я хвана за рамото и я отстрани от наблюдателния отвор. Зорбан. Вождът внимателно огледа навън.

— Магията ти не подейства, Балоор! — промърмори той. Проклетите тараци са тук…

— Естествено, че магията ми е подействала. — Балоор изблъска Зорбан от наблюдателния отвор и сам погледна навън. Остро изсъска. — Оргуудоо не идва в местата, където земята е покрита със скали и сняг. А Вудан иска в негова чест да се спасим със собствени сили. Ще ни надари със силата на летящия дракон…

Балоор отдръпна от наблюдателния отвор покритата си с кожи глава. Светлина попадна върху масивното тяло на вожда. Цялото му тяло беше загърнато в черна кожа. Буен чер перчем се подаваше изпод кожената му качулка. И тлъстото му лице беше обрасло от край до край с косми. Големите ококорени очи хвърляха зеленикав отблясък.

Вождът се опря на меча си и впери втренчен поглед към мрака в задната част на пещерата.

— Трябва да се борим за живота си…

Никой не продума, но Аруула усети четирийсеткратния писък на паниката.

И същевременно я опари остра болка от черепа надолу по цялото тяло. Изстена и отпусна горната част на тялото върху бедрата си. Ръцете й се заровиха в косите й.

Но болката премина така бързо, както се бе и появила. А навън имаше нещо по-различно. Чуждото Нещо — дали се приближава?

— Какво още се ослушваш? — изръмжа Зорбан. — Вземи меча си.

— Това е нещо… — прошепна Аруула. — Нещо чуждо… причини ми болка.

Балоор и Зорбан размениха недоверчиви погледи.

Някаква сянка се появи до Аруула.

— Мечът ти, Аруула — беше гласът на Радаан. — Ще се бия до тебе. — Радаан беше най-големият син на вожда.

Аруула опипа студения метал на меча си.

— Децата, кърмачките и бременните да се скрият по възможност по-навътре в пещерата — заповяда Зорбан. — Цурпа остава при вас.

— Разбрано, Зорбан — отговори нисък, неясен глас откъм тъмнината. Цурпа, най-старата майка на ордата. Тя беше майката на Радаан и главната съпруга на Зорбан.

— Ще съборя снежната стена. Болните и слабите да минат най-отпред — изръмжа Зорбан. — С копия и секири. После бойците с мечове. Тогава юношите с лъкове и стрели.

Шумът от тътрещи се крака се усили. Ордата се подреждаше в боен ред. Немощните ранени и болни членове на ордата петима мъже и две жени — застанаха зад вожда.

Зорбан коленичи пред снежния насип, който затваряше пещерата, и още веднъж огледа внимателно навън.

— Четири тарака вече са прескочили пукнатината. На склона виждам още тринайсет. — Обърна се към ордата си. — Бийте се за оцеляването на нашия род!

Върна се две крачки назад в пещерата, засили се и се хвърли срещу снежната стена, която се разпиля на милиони трепкащи бели частици.

Нахлу светлина, а с нея и животинският рев от гърлата на повече от десетината тараци…

Не можеше да е бил в безсъзнание повече от две-три секунди. Поне Матю Дракс така си мислеше. Защото когато отново отвори очи, машината му все още се въртеше около надлъжната си ос. Ослепителна белота жилна ретината на очите му като безброй игли. Автоматичният регулатор на звука, изглежда, не функционираше.

— Какво е това? — чу кресливия глас на Смайт. Мат направи усилие да отвори очи: стоманеносиво небе, матово слънце, снежни върхове и склонове на ледници се въртяха около пилотската кабина.