Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

В най-големия разгар на боя, в кръвопролитния му кипеж, от към Враца се вдигнал облак прах и викът на Ботев се разнесъл по цялата бойна линия: „Не бойте се! Дръжте се! Помощ иде!“

Били нови табори башибозук и редовна войска.

Паднал най-младия четник, паднал възнак на скалата. След него паднал знаменосеца на четата Коруто. Тежко са ранени Сава Катрафилов и Перо Македонеца.

Обретенов си спомня: „Ботьов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите и ранените си верни другари. Той слезе в малката пещеричка, подпря се на стената и започна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Георги Матев и Петър Юрданов го насърчаваха, но нищо не помагаше.“

Нека съвестта ни не посмее да кори човешкото в сърцето му от този бой. Той, дето знаел как да прекрои света към по-добро, сега не можел да намери сили да спаси четата, която хвърлил към смъртта. Не знаел и за случилото се с врачанските съзаклятници, затова „измамата“ на Заимов изгаряла бунтовническата му душа.

Мълчанието било динамитно. Надживял мъката, оборил покрусата надвил угризенията.

Всъщност, Ботев извършил проверка на гениалното си поетическо творчество. След дълбоките преживявания — радостните мигове на преминаването на четата и яростната мъка, че народът не е готов, че народът няма да се вдигне, след мълчанието на Враца и героизма на четниците, той бил вече готов да изкачи един от най-големите върхове — Околчица. Русия, Европа, светът не може да не съзре този юнашки 120 километров път към свободата.

Оставало му да провери своята най-зряла творба — „Хаджи Димитър“. Защото, както пише Иван Вазов „… тоя момък не мислеше като другите. Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в наше време всички мислещи умове и ги смущават и плашат“.

Той наистина не мислел като другите. Усещал закономерностите на обществено историческия процес. Прогнозирал бъдещето. Във в. „Знаме“ писал: „Който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за всичкия свят.“ „Всичките сиромаси и работници, от каквато и да са народност, където и да живеят са братя помежду си, братя по страдание и по мащеха съдба“. „Само разумният братски съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човешкия род, и само този съюз е в състояние да въдвори истинска свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо.“

И вървяли към Балкана, към Върха. Поели ги горските поляни, уморителните стръмни пътеки, скалните масиви на „пустинния“ Балкан. Ботев бил опиянен от дивната красота на природата, от пролетната свежест и зеленина, от безкрайната синева на небето, вслушвал се в тихия шепот на гората. Точно тук той се спира на бистрия поток и се умива, вчесва се. Представяте ли си — отсреща вече чакал строения башибозук, черкезките пълчища, редовната войска, турската кавалерия! Дали не е имал усещането, че върви към бляскавия край на подвига си?

И започнало сражението. Силите били неравни. Шепата храбреци се биели геройски. Ботев през цялото време неустрашимо командвал сражението. Цял ден славните български „градинари“ удържали напора на многократно превъзхождащия ги противник. Решени на всичко, отчаяни, но и вдъхновени, те дават урок на света как се умира за свободата.

Ботев вярвал, че безстрашния подвиг на момчетата му ще пробуди заспалата съвест на света. И на нашите: сребролюбци, „трезви“, „здравомислещи“, „умерени“, нищите духом — всички, за които революционерите били луди глави и нехранимайковци.

Един двадесет и осемгодишен живот, преминал като светкавица над родината, пада с гръм на високото й чело.

Словото му се сля с делата му.

Вълкът още ближе раната му. И нашата — по него. И още търсим гроба му. Защото няма път като неговия — огнен, бунтовен, следовен. Неговите идеи и пример вдигнаха народа и му даваха сили в борбата за национално освобождение.

И словото му шества по света. И легендата с него. В него.

Младите поколения на България първи усетиха величието на предтечата… И е чудесно, че Христо Ботев е съвременник на всички млади поколения, че „Йолковица“ приема такъв поклон пред поет и войвода — ежегоден, хиляден, че ехото от неговия подвиг повече от век се разнася, повтаряно от върхове и долини, от бойци и поети. За да ни съпътства през целия ни живот.