Марин Ботунски: Ранни дългове ((книга първа))

В своето „Ръководство за словесност“ Добри Войников упоменава стихотворението му „Елегия“. Апостолът на свободата Васил Левски преписва в тефтерчето си „На прощаване“. И толкова. В емигрантския печат няма отзиви за Ботевите стихотворения. Рецитирал в емигрантски среди. Слушали го. Не бил популярен извън хъшовете и приятелите. Може би това обяснява и малкия обем на поетическото му дело. А може би прецизността, взискателността на гения! През 1867-ма, 1868-ма, 1872, 1875 година пише по едно стихотворение. През 1869 — нито едно. През 1874 — също. Най-плодовита е годината 1873, в която пише девет стихотворения.

Позволява си да се печата в една книжка с него Стефан Стамболов.

Признанието ще дойде много по-късно. Лавинообразно. Негов носител са младите поколения на България.

… А „Радецки“ се отправял към Бекет, за да вземе последната група от възторжените български градинари. Ботевият четник Йордан Кършовски пише: „Отделянето на парахода «Радецки» от пристанището на Бекет стана на часа десет и половина. След един час пътуване се зададе и съзря с. Козлодуй. В това време Ботев, Перо, Войновски, Димитър Икономов от Троян и Спас Соколов от Пирдоп изскочиха от камарата на парахода, облечени в българска народна униформа, с калпаци на главите, върху които над челото им блещеше български лъв, с револвери в лява, а със сабя в дясна ръка. Тогава Ботев извика със своя ясен, но повелителен глас: — Момчета, скоро на оръжие!“

Параходът е завзет. Моментът е величествен и трогателен.

Приближава, приближава Козлодуйският бряг. Ботев дърпа завесата, поставена от към българската страна, и погледът се задържа задълго на родната земя:

И се изправили пред най-големия път. Начало — Козлодуй. Край — Околчица. Прав — като сабя, чист — като знаме.

Парела устните родната земя. Вричане било, вричане с целувка — огнена, изгаряща, за да топли векове земята на България! После целунали знамето и кръста, направен от кръстосани саби. Сава Катрафилов произнесъл клетвата, а всички повтаряли след него: „Кълна се, че ще умра за Отечеството си България“.

С първите стъпки проехтяли куршуми. Паднала и първата жертва — турчин от пограничната стражарница.

Ала не ги посрещнали българи бунтовници. От Козлодуй се присъединил само Младен Павлов — Козлодуйското даскалче.

Ботев бил строг, безпощаден, когато не се изпълнявали заповедите му, макар че, както спомня Димитър Ночев, „отнасяше се с уважение към чуждото мнение и отстъпваше от своето, ако намираше, че не е прав“. Защо е разрешил на Обретенов да вземе торбата с бели меджидии от селския богаташ? Може би отговора е пак в спомените на Димитър Ночев: „Чернишевски му беше един от любимите писатели, като ни казваше, че според този писател — животът трябва да се нареди по такъв начин, че всеки да има облаги от него… Думите «собствеността е кражба» му бяха като «добро утро» и «добър ден». Не смяташе за престъпление, ако собствеността се наруши в името на някоя благородна цел, и той я нарушаваше, за да нахрани своите гладни другари или пък за делото — но никога не за себе си. Той често пъти оставаше гладен, като даваше и последната си стотинка на другарите си“.

В Бутан ги посрещат радушно, старци им дават цветя. Ала хора и там не се присъединяват. Ботев дълго стоял замислен край Огоста и хвърлял цветята във водите й.

На зазоряване минали Борован. Посрещнал ги старец, който обяснил, че младите са на полето, затова няма никой.

А горите гъмжели от башибозук, от черкези. На Оходенския мост също ги посрещат въоръжени турци. „Преди да стигнем селото Баница — пише в спомените си Спас Соколов — ето, че се задава всичкият добитък на селото, каран от башибозука срещу дружината с цел да се раздвои последната и внесе суматоха, обаче и тук не успяха.“

Войводата омрачнявал от поведението на българите. И от това, че навсякъде спокойно се разхождали черкези и дръзко стреляли срещу четата… И нито буря кърши клонове, нито сабя ги свива на венец. Само смъртта дебне от всяка курия, от всеки рид.

И тогава четата тръгнала към първия заветен връх — Милин камък.

Спасителна била позицията, която избрал военният ръководител Войновски. Врагът — многочислен, озверен. Този бой, продължил през целия ден, до 9 часа вечерта, е една от върховите изяви на героизма на българските „градинари“. „От многобройните куршуми — както пише Димитър Икономов, — дърветата около нас останаха без листа, корите им се обелиха, а камъните взеха да пущат прах“. Нови турски части пристигали на помощ, черкези, башибозук. А от Враца помощ не идвала.