Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

Не е ли защото Христо Ботев мери всичко с мярката на бъдещето!

По онова време Ботев е един от най-големите и будни умове на Европа. Бил неизвестен сред известните нему Гарибалди, Кошут, Бакунин, Пизакане. Ала стоял по-високо от тях като духовен пример, като самороден талант, като идеолог.

Учил се от Херцен, от Чернишевски. Ученикът в много отношения бил равен с учителите, в някои творчески изяви стоял по-напред от тях.

Имал зад гърба си мизерната, тъмна българска действителност, опитът на слаби стихотворци и литератори. Учителите му имали в страната си могъщи белетристични гении — Достоевски, Гогол, Тургенев, Толстой, публицистите Белински, Добролюбов, Писарев…

Изграждал се като личност, като мислител и революционер при невероятно тежки условия.

И като идеолог е самотен в българската действителност.

В речника му често се появяват думите: „епоха“, „история“, „човечество“, понятията „събуждането на народите“, „на борба със стихиите“.

Имал е усещането за своето предназначение, за желязната якост, яркост и краткост на своя слънчево взривен талант!

Как с тази мярка на бъдещето в себе си и с ужасяващото настояще е преживял последните си дни, и кое е онова качество, което го прави съвременник, неразделен от мислите и чувствата на всяко ново поколение българи?

На 1 май Христо Ботев се връща от Одеса, до 9 май тича из Букурещ, за да купува с донесените от Русия пари нужното за подготвяната чета на Филип Тотю. Тичал, уреждал, купувал, а привечер отправял взор към поробеното отечество.

Междувременно, на 8 май, се получава писмо от апостола за Врачански окръг: „Новината е голяма. От голяма важност! Бунтът пламна в Панагюрище… Нам не остава друго нищо, освен да дигаме и ний.“

Трябвало да се бърза. В тия дни Ботев едва смогвал в късна някоя доба да се прибере в дома на букурещката улица „Румеоара“ номер 15, където са най-скъпите му същества: Венета, Иванка и Димитър. Дъщерята Иванка е едва на един месец.

Старият войвода Филип Тотю поискал да му се броят хиляда наполеона, за да тръгне с четата. Намалил ги на двеста, а като не му ги дали, изчезнал. Ботев кипял. „Тогава — както пише Н. Обретенов — Ботьов се възмутил от Филип Тотя и казал на момчетата: «Тя се видя, че аз ще ви стана воевода.» Момчетата се зарадвали и извикали: «Да живее бай Христо.»“

„Бай Христо“ е на двадесет и осем години. Когато се качва на парахода на 16 май 1876 година, хладнокръвният и външно спокоен „градинар“ е щастлив.

Планът му за качването на четата на парахода „Радецки“ е също с Ботевска мярка. Преоблечени като градинари, снабдени с билети за Кладово, Сърбия, четниците се качват на пристанищата в Гюргево, Зимнич, Турно Магурели, Корабие, Бекет. Така те избегнали подозрението на турските стражеви кораби.

Между Никопол и Рахово, където параходът обикновено спира сред Дунава за 1–2 часа, Христо Ботев пише писмото си до Венета: „… Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…“ Забележителни са и редовете от писмото до Иван Грудов, Иван Кавалджиев и Георги Странски: „Работете, братя, работете! Сега е времето да покажеме своите способности и своя патриотизъм… Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че «Моята молитва» се сбъдва“…

Тогава не знаел, че е войвода и на българските поети. Не се считал за професионален поет, не говорел за себе си като за поет. Поети били Раковски, Каравелов, Петко Славейков.

Но за публицист се смятал. Говорел, че със „Знаме“ ще направи „епоха“ в живота на емиграцията ни. На капитана на „Радецки“ Енгледер се представя: „Христо Ботев, бивш публицист, сега български войвода“.

Още повече се смятал за организационен работник на революцията, революционер.