Марин Ботунски - Ранни дългове ((книга първа))

И ако всеки български творец има радостта и гордостта да съизмерва своите крачки с първия български гениален поет, то за живеещите във Враца и Калофер това е и задължение. В навечерието на Ботевите дни през 1996, в издателство „Будилник“, излезе от печат съставената от мен антология „И певци песни за него пеят“. Тя съдържа 121 стихотворения от български поети, 8 стихотворения от чуждестранни автори, 26 народни песни, 41 публицистични къса — 18 от български и 23 от чуждестранни автори. Антологията е богато илюстрирана със значими произведения на български художници. Редактори са Иван Радоев и Борислав Геронтиев, редактор на издателството — Сребрина Йорданова.

Работата над антологията „И певци песни за него пеят“ започна през 1992 г. Времето беше разделно, двойно време. „Тръгналото“ отрицание на тоталитаризма, на събития, лица, на пътища и ориентации не подмина и най-високите духовни върхове на България. Пръски от това отрицание паднаха и върху него — единствения поетически гений.

Не обичам хората, които изричат лесни думи. Вятърните. Ветропоказателите. Имало ги е и по времето на Ботев. Наричали ги „трезви“, „умерени“, „добродетелна дружина“, „труженици в полето на глупостта“, „вся дебелокожа поредица чорбаджийска“… Считах за дълг да подготвя антологията — сама трудна дума в трудното време. Защото никоя уважаваща се страна не бива да позволява „пяната“ на времето да омърсява белязания с безсмъртие.

Защото той е Христо Ботев!

За Ботев е трудно да се пише, да се говори, да се снима филм, да се гради пластичен образ, театрален спектакъл… Само тази трудност ли определя дългът ни към великия българин, към гениалния поет, за когото са създадени малко художествени паметници? Което е създадено — все има своите справедливи опоненти. Защото всеки българин носи в сърцето и душата си изграден свой, величествен образ на гения.

У него всичко е скроено с едра ръка, с мащабите на гениалността: и външния му вид, и интелекта, и чувствителността, и обичта, и омразата.

Приятелят му Лучков си спомнял младежките години в Задунаевка: „Всички се възхищавахме от неговите способности и от неговата прекрасна външност: висок, пъргав и умеещ винаги да държи своя юнашки вид… По външност Ботев беше рядък красавец: в тази възраст той имаше лице бяло като на мома, нямаше още ни брада, ни мустаци, висок, едър, снажен, физически силен, подвижен… С такава външност внушаваше респект към себе си…“

Народният поет Иван Вазов пише за 22–23 годишния Ботев: „Той беше висок, едър — почти исполин, — с черни пламенни очи, с нос дълъг, римски, малко кривичък към лявата буза, челото му високо, благородно, на двата края на което трепереха сини жилчици, косата му черна, щръкнала. Умната му физиономия, необикновено високият му стан, гърлестият му говор и смях, гордият му, смел и разкрачест ход го отличаваха и туряха по-горе от множеството, сред което вървеше замислен.“

Нека отделим това: „по-горе от множеството, сред което вървеше замислен“ и да се пренесем напред, когато след боя на Милин камък и нощното пътуване, на 20 май, четата осъмва в полите на балкана, западно от Челопек, върви из балканските пътеки и, едва взели дъх, четниците виждат осемте турски табора. Спас Соколов пише: „Войводата Ботев вървеше в последните редове. Той се спря при едно поточе, извади си сапун и пешкир, уми се, изтри се и тръгна…“ Димитър Икономов допълва: „Ботев си уми лицето и ме запита дали нямам гребен да си вчеше косата. Случайно у мене се намираше. Услужих му. Тук той ми се представи такъв хубавец, какъвто друг път не съм го забелязвал. Едно нещо не можеше да се не схване: лицето му бе тъжно, погледът му мрачен и усмивката пресилена.“

Заглеждали ли сме се внимателно в портрета му? Замисляли ли сме се над всяка негова дума? Над логиката на стъпките му по обруганата българска земя?

Защо върви замислен сред множеството, от което стои по-горе, защо погледът му е мрачен, лицето — тъжно? Не е ли непосилна неговата „самота“, личната драма на гения, подтиснат от обществената действителност, от културната действителност, от апатията и примитивизма на средата, в която живее?

Защо в тази бавност и мудност на времето той е така нетърпелив да буди, да разтърсва съвести? Защо е толкова язвителен към безразличието и лъжепатриотизма, защо отчаянието и гнева са му чести спътници?

Защо с такава неотслабваща сила търси и най-малката надежда, преоткрива вярата в борбата, чака „събуждането на народите“?

Читать дальше