Петър Бобев - Каменното яйце

Франсоа Риго пробяга с поглед по първия ред. Прехвърли го на втория, на третия… Лицето му, доскоро едва прикриващо недоволството си, се оживи. Върху бледите му устни се появи нещо като усмивка.

Прегледа текста набързо, по диагонал, както се казва, после започна отново — тоя път съвсем бавно, като се спираше и препрочиташе всяка отделна фраза.

Накрая я остави на бюрото.

И рече:

— Виж, това заслужава!

После, след кратко замисляне, отново заел предишния си небрежен, отпуснат вид, запита:

— Някакви подробности? Например, къде мога да намеря тоя знаменит доктор Бор?

— В момента е там — отвърна съветникът. — Почти всеки месец прекарва по една седмица на острова.

— Кога е заминал?

— Вчера.

— Значи, ако тръгна утре заран, ще го заваря.

И без да изчака отговора му, който беще предварително известен, позвъни на секретаря си.

В следния миг той влезе почтително в кабинета.

— На услугите ви!

Риго даде бавно, отсечено нарежданията си:

— Камериерът да приготви багажа ми! Излитаме утре сутринта. Вие предупредете за това пилота ми. И поканете да дойде Кнут Нилсен!

Секретарят излезе гърбом със сдържана почтителност. Не каза нищо. Нали затова беше секретар, да прикрива дори от себе си тайните на шефа? Но се досещаше, не за особено законна сделка се тъкмеше милионерът. Пред законна сделка той не вика в кабинета своя телохранител.

Всъщност това не го засягаше. Отдавна бе научил простата истина, че няма законен и незаконен бизнес. Има само бизнес.

Беше съвсем сам, а това е все едно беззащитен. Изоставен и от древните духове покровители, и от новата вяра, на която служеше сега.

Гората — тъмна и заплашителна. Из нея нощем сами хора не бродят. Отвред те затиска плътен, влажен и задушен мрак като рядка черна тиня. И само тук-там проблясват зелени, червени, жълти искрици. Но какво са те: светулки или очите на дебнещ звяр? Или още по-зле — на горските духове, които Светото писание назовава бесове?

Неусетно утихналата след отминаването на чудовището гора почна да се изпълва с обичайните си шумове. Едни познати: скърцане на претоварените от растителни паразити клонаци, ръмолене на падащи надолу презрели плодове и сухи вейки, къткане на сънливи птици, възбудено мърморене на опомнилите се от уплахата си маймуни, цвърчене на цикади, оглушително квакане на дървесни жаби, писклив плач на лемури. И други, съвсем чужди — тия, които нощем всяват ужас у човека, които му отнемат разсъдъка.

При среща с тях трябва да плюеш върху амулета. Тъй се постига връзката между човека и тайнствената му закриляща сила.

Чиганго понече да заплюе окаченото на гърдите му разпятие, когато дочу избухналия зловещ кикот. Дъхът му пресекна, ледена тръпка скова гърба му. Но скоро се опомни, познал доволното квичене на пируващите хиени.

Повече не би издържал. Трябваше да спре, да се прикрие!

И без да размисля повече, метна пушката на гръб и се покачи на първото попаднало му дърво. Утре, по светло, щеше да продължи. Достигна първия клон, но му се стори нисък, затова изпълзя още по-нагоре. Най-сетне се добра до чатала, откъдето излизаха два почти допрени клона, покрити с плътен мек мъх. Сякаш нарочно за това създадени, за негово легло.

Гой се изтегна върху тях, убеден, че трябва да се наспи добре, защото утре го очакваше отново път, и то дълъг път, до друго човешко заселище. Ала сънят не идваше. Че как да дойде, като по всяко време нещо изшумоляваше: ту на долния клон, ту нейде из горните, ту редом с него? Змии ли, хамелеони ли, лемури или маймуни? Или, недай боже, леопард! Той се катери по дърветата по-умело от човека.

И клетият Чиганго притисна пушката към гърдите си.

А наблизо врявата на хиените и джавкането на чакалите покрай жертвата не преставаше.

Тъкмо сега имаше нужда от вяра, от надежда, че някаква свръхестествена сила ще го избави. Но коя: Христовата или на духовете пазители?

Посвикнал с тъмнината, той зърна увитата около ствола сянка. Позна го — питон!

Човек може да се справи с него и без оръжие. Ако не е по-дълъг от четири-пет метра. Стига да го хване зад главата, да му попречи на захапката. Без да е захапал, той не се увива около жертвата да я удуши. Един заклинател на крокодили е длъжен да знае и това…

Ала питонът не се отби към него, продължи да се свлича надолу.

Змията е символ на безсмъртието — сменя си кожата, все едно телесната обвивка на душата. А и според Библията тя е отворила очите на Адам и Ева за Познанието.