Петър Бобев - Каменното яйце

Не бързах да разгласявам успеха си. Преди това привлякох за сътрудници няколко добри специалисти по рептилиите и палеонтолози. Но въпреки взетите мерки не успях да опазя тайната. Журналистите, настървени за сензации, нахълтаха в лабораторията.

Ща не ща, трябваше да се евакуирам. С помощта на благотворители получих на разположение едно островче сред протичащата в саваната река. Един малък, извънредно строго охраняван резерват сред големия африкански резерват.

И не само заради журналистите и другите любопитни. Питомците ми вече не се побираха в терариум. Създадени от природата хищници бегачи, те имаха нужда от простор.

По пътя в самолета умря едното. На острова, ограден добре, настанихме двете оцелели динозавърчета, на пръв поглед подобни на средни по размер кенгура. Само на пръв поглед. Защото огромните им глави, острите им зъби, свирепият израз на очите ясно издаваха стръвнишките им нагони. При тях още от самото начало, докато бяха съвсем малки, не влизаше човек. Тозчас се нахвърляха да хапят. А сега, при тоя ръст, беше направо безразсъдство да се правят опити, както предлагаха някои, за опитомяване.

Знам, има случаи на почти домашни влечуги: боа, питони, крокодили и алигатори. Ала тези не се поддаваха на никакви възпитателни уловки.

Там, на новото място, ни слетя неочакваният удар. Наводнението! Незапомнено в тия области. Заля по-голямата част от острова. И когато се оттече, открихме с неописуемо огорчение, че единият динозавър беше изчезнал. Навярно отвлечен от водата.

Остана ни последният.

И колкото повече наедряваше, толкова по-зъл ставаше. Не понасяше ничие присъствие около себе си. Я зърнеше някого, макар извън оградата, тозчас хукваше нататък с раззината морда.

Блъскаше се в желязната решетка, опитвайки да се прекатери през нея. Наложи се да я подсилваме неколкократно, а до заслона му да построим тунел, та да не вижда служителите, когато поднасят с пригодения кран храната му или когато правят редовните физиологични изследвания и етологични наблюдения.

Оттогава измина много време. Тиранозавърът вече е на дванадесет години, на височина почти пет метра и обща дължина с опашката над десет метра. Един наистина удивителен звяр — най-големият и най-страшният хищник, живял някога на сушата.

Питат ни често защо не го показваме на публиката. Първо — не за циркови атракции съм го създал, а за научни изследвания, за особено важни научни изследвания, и второ — понеже е невъзможно. Не понася присъствие на никакви живи същества, напада, блъска се в оградата, наранява се, дори може да се убие, а не бихме рискували заради забавление на скучаещата публика да го загубим.

За нея, за широката публика, са предназначени филмите, които сме заснели и които в скоро време ще се появят на телевизионните екрани. Тогава всички ще видят тоя отдавна изчезнал животински вид, тоя наш гост от далечните епохи, възкресен, за да ни покаже една малка картина от оная тайнствена ера, от кошмарното царство на чудовищните влечуги.“

Франсоа Риго прочете търпеливо цялата извадка и извърна поглед към научния си съветник доктор Булез, който го изчакваше, седнал мълчаливо в отсрещното кресло.

— Интересно! — рече Риго.

Рече го бавно, отпуснато, така, какъвто беше на вид и той — едър, възпълничък, с три гънки на тлъстата гуша и уморени кротки, необичайно кротки очи. Винаги гладко обръснат, но съвсем небрежно облечен, без сако, без връзка, с нагънато върху издутото му коремче поло, с недобре огладени панталони и вече поизтъркани от носене обувки без връзки, като чехли. С небрежността към външността си като че ли понякога позираше. Сякаш искаше да каже: елегантни се налага да бъдат келнерите, за да се различават от милионерите. Нали, клетите, нямат нищо друго освен дрехите си?

Зад гърба му в красив кафез, окачен на стената до портрета на стария Риго, Риго-баща, основателя на фирмата, подскачаше, като чуруликаше непрекъснато, златистожълто канарче.

Риго се обърна към кафеза, заслуша се за малко в мелодичното подсвиркване, после поклати подчертано бавно глава и повтори:

— Много интересно! Само дето не ми е особено ясно каква връзка има това с нашата работа.

Това беше деликатен намек, че на един делови човек, презает бизнесмен, не е простено да си губи времето с някакви, дори и най-занимателни вестникарски шумотевици.

Доктор Булез очакваше тоя въпрос. Затова, без да каже нищо, все тъй почтително стана и положи пред шефа си друга вестникарска изрезка. Значително по-къса.