Петър Бобев: Каменното яйце

Толкова сложна работа, толкова невероятно сложна, че сам се чудя как съм постигнал това!

Спомням си, бях на шест години, когато разглобих часовника на баща си. След това опитах отново да го сглобя. В същото положение се бях озовал и сега, след четвърт век, пред същата безпомощност. Тогава, като дете, мечтаех да стана часовникар, та да човъркам из такива сложни механизми. А се получи така, че ми се наложи да работя с възможно най-сложния механизъм — клетката.

В колежа бях шампион по бокс. След това пък служих в авиацията. Когато постъпвах в института, завеждащият, професорът, направо ми заяви, че се съмнява дали мястото ми е тук. Боксьор, пилот… То се знае, отговорих му, че и Питагор е бил олимпийски победител в юмручен бой. Но не го убедих напълно. А се оказа, че и в науката са нужни някои от качествата на боксьора. И особено на пилота. Постоянство, издръжливост, решителност. Висшият пилотаж, всякакви там лупинги, свредели, свещи, хлъзгане по крило изискват не много повече смелост от захващането на някоя научна задача, с която можеш да си счупиш също така врата — не физически, а морално, да се провалиш като учен.

Експерименти, експерименти. Всъщност не в тях е главното. Преди това е мисълта, въображението. За експеримента отива по-малко време. Повечето е разсъждението — и когато провеждаш друг опит, и когато се храниш, и когато легнеш да спиш. Дори насън. В съзнанието ти няма място за нищо друго — само тая идея, достигаща до самозабрава. Ако стане така, какво ще се получи? Ами иначе? А по третия начин? Безброй начини, безчислени постановки, невероятно много изводи… Все едно кутията с разбърканите зъбчати колелца, пружинки и винтчета от разглобения бащин часовник.

И както тогава ми идваше отново да се разплача от безсилието си.

Изведнъж, може би накрая, когато вече мислех, че няма да издържа, че ще полудея, схемата беше готова. Ала не така, както я представят в учебниците: една безкрайна завита стълбичка от въглехидратно-фосфатни вериги, чиито стъпала са нуклеотидите, основните тухлички на наследствеността. Не и по отделни гени, които представляват сбор от различни по брой нуклеотиди, не и по оперони — съвкупности от няколко гена, произвеждащи определен белтък.

Отначало — само една схема, схемата на отделните хромозомн, които обикновено си представляваме като кълбенца от намотана ДНК. И по тая схема трябваше да възстановя целия организъм. Все едно по случайно запазена миниатюра да реставрирам цял древен град: с крепостните му стени, с улиците и къщите, със съоръженията му за живот и отбрана, с хората му, с бита им, с начина им на мислене. Дори още по-сложно. От такъв град ни делят две-три хиляди години, от моя обект — седемдесет милиона.

Тогава установих и онова, което очаквах — ДНК в много от хромозомите съответствуваше изцяло на хромозомите в някои съвременни животни. Известно е, че езикът на наследствеността е общ за всички организми на земята: растения и животни, дори вируси. Азбуката му е една и съща — четири нуклеотида: аденин, тимин, гуанин и цитозин, означавани като АТГЦ. Но не само буквите, думите-гени също, а при близките видове даже цели изречения-хромозоми. Едва три процента от гените на човека, чиято ДНК съдържа над пет милиарда нуклеотида, са различни от гените на шимпанзето. На тия три процента се дължи скокът от животинското към разума.

Ей такива общи думи, такива общи изречения в генетичния код открих в генома — целия наследствен апарат на вкамененото яйце. Повечето от тях — съвсем същите както в гребенестия крокодил; някои от тях подобни на известни отрязъци от ДНК на комодския варан и на плащеносния гущер и една малка част, която не успях да отъждествя със съответната съставка при другите съвременни същества.

И се залових отново за работа. Не по-проста, не по-позната, с донейде разработена методика. Започнах да съшивам в нужните ми молекули групите от гени, които бях разчел. Затова са инструментите на генното инженерство: разсичащите и слепващите ферменти, улесняващи трансгенозните манипулации — тия фини биомолекулярни «хитрини», чрез които «измамваме» ДНК-реципиент да приеме чуждия ген и за които не му е мястото да се разпростирам тук.

Естествено, най-трудно се оказа възстановяването на участъците, за които не бях издирил аналози в днешните видове. Тях трябваше да реставрирам по самата схема, запълвайки определените места с потребния нуклеотид.

Чрез разсичащите ферменти отделях от други животински и бактериални ДНК нужните ми гени, които впоследствие вмъквах в установената последователност посредством лигазата — съшиващия ензим. В някои случаи пък транспортирах нужния ми ген с помощта на специфичен вирус-преносител.