Петър Бобев - Каменното яйце

О, Сатана, махни се! Не го изкушавай!

А не се махаше. До развиделяване не го остави да заспи. С непознати, заплашителни звуци, с объркани мисли.

Най-сетне черният листен покрив взе да просветлява. През редките пролуки замъждукаха предизгревните сияния. Все по-видими, все по-блестящи. Смолистият здрач взе да отстъпва пред бликащия отгоре зеленикав полумрак. Откроиха се гигантските стволове, могъщите клонаци, позеленяха листата и неизброимите растителни готованци по тях. Заподсвиркаха птици тъкачи, закрякаха папагали, разхихикаха се нектарници, птица носорог закудкудяка гъгниво, подхванаха сутринната си врява маймуните колобуси.

Вече можеше да слезе.

Пак с пушката на рамо Чиганго се спусна на земята, по-право върху дебелия, кажи-речи, до колене, слой гниеща шума, сред която се подаваха безброй гъби и плауни. Някъде, под отвяната шума, се надигаха килимчета от едър мъх, които полазваха нагоре по стъблата на дърветата. И то какви дървета! Фикуси и макаранги, дето върховете им не се виждат, подпрени на дъсковидните си корени; палми и дървовидни папрати; широколистни диви банани и гъвкави лиани, усукани в сложни възли, пръстени и спирали. И никаква трева, никакви храсти. Тревите и храстите са горе, по разклоненията, по разперените клонаци. Там са и папратите, там са огромните лишеи, там са пъстроцветните орхидеи, белите и жълти поветиии.

Човекът тръгна през разкъсания сред гъсталака тунел, където снощи бе минало чудовището — Върховния дух на крокодилите, както го бе нарекъл.

Слънцето отдавна бе изгряло, а долу продължаваше да цари сумракът, който се разсейваше постепенно нагоре, преливаше в зеленикавия здрач на листата, откъдето се оцеждаше отделената от растенията излишна влага като редки дъждовни капки.

Животът се бе разбудил съвсем, но високо-високо, към върхарите, където сияеха, огрени от първите слънчеви лъчи, листата на дърветата и натрупаните купища от лиани: където прелитаха птиците и пеперудите; където бръмчаха пчелите и осите; където се надникваха маймуните.

Чиганго вървеше, вървеше, като затъваше и се спъваше в покритите с шума корени, камънаци и кални дупки, гъмжащи от пиявици. Безчислени ручеи, уплетени в сложни меандри, препречваха пътя му, а в тях шаваха напред-назад сини и червени рибки, щапукаха розови крабове, бързаха да се зарият в тинята пъстри жаби. Из калта се ровеха яркосини дъждовни червеи и едри колкото юмруци охлюви. А отгоре се стрелкаха кървавочервени водни кончета.

Ето и това, което диреше — следата! Върху опадалите листа тя не личеше, но тук, в пресъхналата локва, той я откри лесно.

И се вцепени. Господи, възможно ли бе това? Стъпка като на птица, само че многократно по-голяма. Отпечатъците от лапите — поне пет педи! А ноктите — същински ятагани. И от едната стъпка до другата — почти десет човешки крачки.

Тогава забеляза и отличителния белег. Левият крак, както се полага, имаше три пръста напред и един обърнат назад, а на десния липсваше единият пръст.

Тозчас Чиганго го кръсти наум: „Трипръстия“.

И пое по следите.

Над главата му подхванаха семейния си разговор с грач и хленчене две птици носорози — такива особени твари, нескопосно скърпени, с чудновати глави и огромни клюнове, върху които лежаха някакви месни израстъци, подобни на тлъсти червени гъсеници. На по-горния клон се кривеше като оживяло плашило маймунката белонос гвенон, а по ствола пълзяха розови гекони.

Пътникът се промъкваше през зеления проход по дирите на чудовището, едновременно задъхан от ужас, че може да го срещне, и в същото време нетърпелив да го срещне час по-скоро, за да си разчисти сметките с него, да изпразни в него цялата пачка патрони на пушката си. Да отмъсти за съселяните си, да отмъсти и за себе си. И най-важното — да се завърне в селото като победител над Върховния дух на крокодилите. Не само над някакъв си обикновен вещер-крокодил…

Неусетно джунглата взе да се разрежда, да се снишава. Дървесните великани отстъпиха място на палмите и дървовидните папрати, а те — на още по-дребни дръвчета и храсти. А мрежата на лианите се сгъсти, уплете ги в пъстра неразличима мозайка от всички отсенки на зеленото, наръсена с яркостта на орхидеите, поветиците и безброй други цветове. Проходът на преминалото страшилище се превърна в истинска изумрудена пещера от разкъсани врежове на лиани, от отчеснати вейки, от изпотъпкан подлес. Преди да я е чул, я видя.

Едра, тъмна пантера, от горските, тия, дето най-често нападат хората, се гощаваше върху трупа на убит хипопотам. Убит, ала не от нея. Ясно бе от кого. Върху хълбока му зееше рана, която никой от познатите хищници не би могъл да направи. Сякаш изрязан с трион къс месо колкото цял глиган. Една рана — с едно захапване.