Петър Бобев - Каменното яйце

Звярът усети човека. Обърна се и изсъска заплашително като огромна котка. Не нападна, само напомни да не прекъсват угощението му. Струпалите се край него недоволно къткащи лешояди отскочиха с крясък назад. Как ли бяха успели да открият плячката под плътните зелени преспи на листата, как ли се бяха промъкнали през тях?

Стиснал яко пушката, Чиганго отстъпи. Какво да стори? Нямаше друг път освен тоя проход, а и не искаше да хаби патроните си. Понечи да се отклони вдясно. Но как? Та в действителност това не беше джунгла, не беше храсталак, това беше някакво неописуемо сплитане от вейки и листа, лиани и въздушни корени. И шипове — сякаш само шипове, на всяка клонка, на всеки лист.

Трябваше да мине! И той се навря в гъсталака. Трънливите вейки деряха расото му, огромната коприва пареше ръцете и лицето му, които скоро се покриха със смъдящи мехури, мокрите листа на папратите сякаш му удряха плесници, а възлите на лианите го уплитаха, както съселяните му уплитаха в примките си от рафия уловените животни.

Той се провираше през бодилака, прилазваше под омотаните врежове, прекатерваше се по рухналите стволове. Падаше, ставаше. Но не спираше. И не усещаше облепилите го рояци кърлежи и сухоземни пиявици.

Непроходимият шубрак се разреди. Ала не за добро. Напреде лъсна блато, обрасло с лилии и килим от водни растения, в чиято тиня нозете му затънаха като в клей. Точно насреща му висеше върху сух клон пъстър питон в очакване на плячката си. Ала плячката му, брадавчестата свиня, дошла на водопой с прасилото си, май преди това щеше да стане жертва на полузаровения в калта крокодил.

Навред летяха, бръмчаха, писукаха облаци от москити, мухи и безброй други насекоми, които хапеха, навираха се в ушите, в устата, в носа, в очите.

Най-сетне, изподран, нажилен жестоко, човекът се измъкна отново на пътеката. Пътем откъсна няколко плода кола, обели ги, сдъвка зърната им. Те освежават, дават сила. С тях може да се издържи няколко дни без храна. А тъкмо това, глад и жажда, го очакваха сега.

Окрайнината на гората почна да се накъсва на отделни горички, на отделни шубраци, зад които се ширна тревистата савана. Там въздухът е по-свеж, там няма толкова насекоми, врагът се открива по-отдалеч.

Чиганго вървеше и следваше дълбоките дири на Трипръстия. Като всеки местен човек, па бил той и пастор, умееше да разчита следите. Ако смачканата трева още не е почнала да се надига, значи преследваният току-що е минал; ако вече се изправя пред очите ти, значи е минал по-отдавна, но ако върху отпечатъка има и роса — не се надявай да го стигнеш скоро.

Имаше роса.

Това показваше, че засега няма опасност от нападението му. Но в същото време показваше и друго — че намалява и надеждата да го догони.

Той ускори крачките си.

Иззад пръснатите като бухнали островчета кичури от дървета се ширеше степта, покрита с избуяла трева, която се люлееше в плавни лениви вълни.

Но чудно! Съвсем безлюдна! А беше резерват, това Чиганго знаеше добре. Резерватите са пълни с животни: зебри, жирафи, антилопи слонове. Къде се бяха дянали сега?

В същия миг, когато си зададе тоя въпрос, чу познатото топуркане, по-тежко от вървежа и на най-големия слон, чу и гръмотевичното му ръмжене. Видя подплашените павиани, които излетяха от храсталака и хукнаха в разни посоки, пред тая непозната заплаха забравили обичайния си строй.

Хукна подире им и Чиганго. Подире им се метна на първата изпречила му се акация, без да усеща острите й шипове. Не можа да достигне най-горните клони, защото маймуните го бяха преварили и го пресрещнаха с озъбено ръмжене. А те са опасни противници, всеки знае.

Чудовището изскочи иззад близката горичка, размахало огромните си лапи като неодялани диреци, навело страшното си главище и изпънало назад за равновесие и да не му пречи при бягането масивната си дълга опашка. Все едно оскубан исполински щраус с глава на крокодил, надяната направо върху туловището, и прикачена отдире опашка на варан.

Ето го, дотича под дървото, вторачи към чадърестата му корона просвяткащите със злобни пламъчета широко ококорени очи, раззина сякаш бездънната си паст, в която блеснаха наредени може би стотина остри и големи като ножове зъби.

Трипръстия спря до дървото, опита да подскочи нагоре, да докопа някой от бегълците.

Чиганго усети зловонния му дъх, от който едва не се задуши. И неволно се притисна към ствола.

Страшилището не повтори несполучливия си опит. Убедило се бе, че плячката засега е недостижима. Ала не си отиде. Остана да обикаля отдолу, да дебне, да съска. Но и съскането му беше особено, не като на кое да е друго влечуго — повече подобно на изпусканата пара от локомотив. И съсък, и рев едновременно.