Лоис Бюджолд - Памет

— И все пак сте постигнали изключителен напредък, лорд Воркосиган — каза Хароче. — Аз съм решавал случаи, започвали с далеч по-малко данни, отколкото открихте вие. Добра работа.

Майлс се опита да не се възгордява много от точно премерената похвала на генерала, но въпреки това усети, че се изчервява. Хароче бе невероятно сдържан човек и отмерените му думи очевидно означаваха много. Определено нямаше да е проява на нелоялност към Илян да се надява, че наследникът му може да израсте и достойно да го замести. Не изцяло, но със същия успех.

— Жалко, че повечето служители в щаба на ИмпСи са имунизирани против разпит с фаст-пента — въздъхна Хароче.

— Струва ми се, че е рано да започнем да изтръгваме ноктите на хората — отбеляза Майлс, гризейки собствения си нокът. — Колкото и да е примамлива тази идея. Предлагам… просто да изчакаме доклада на системните ви специалисти. Според мен, — лицето му се изкриви от поредната потисната прозявка, — по време на това очакване мога спокойно да се прибера вкъщи и да поспя. Обадете ми се веднага щом стигнат до някакви заключения, ако обичате.

— Да, милорд Ревизор.

— А, по дяволите, бихте ли ме наричали просто Майлс? Всички ми казват така. Тая ревизорска история е забавна само през първите двайсет минути, след това е просто работа. — Не беше съвсем вярно, но…

Когато излизаше, Хароче го изпрати с махване на ръката, почти влизащо в определението „поздрав на аналитик“.

Късно сутринта Мартин достави Майлс обратно до парадния вход на замъка Воркосиган. Главата на Майлс беше пълна с омайващи видения на мекото си легло, но първо послушно се отправи в търсене на милейди неговата майка, за да й каже „добро утро“ или „лека нощ“. Двама-трима от прислужниците му предоставиха противоречиви сведения къде може да я намери и тези указания най-накрая го доведоха в една от гостните в източното крило, огряна от необичайно ярка за този ранен зимен ден утринна светлина. Графинята пиеше кафе и прелистваше стар, подвързан с кожа том. На Майлс му се стори, че разпознава тази книга: това беше материал към полученото от лейди Ворпатрил задание на тема „История на императорските бракосъчетания“, онзи същия том, в който той се беше заровил преди. „По-добре тя, отколкото аз.“

— Здравей, мили — отвърна на поздрава майка му, без да се лиши от удоволствието да запечати на челото му майчинска целувка. А Майлс използва момента и отпи глътка от нейното кафе. — Нямаше те до късно. Някакъв напредък в разследването?

— Мисля, че да. Всъщност първият пробив. — Той реши да не помрачава утрото й като й обяснява, че този пробив е откритието, че са го натопили с цел да го обвинят в това престъпление.

— А! Не бях сигурна на какво се дължи разсеяният ти вид — на успех или недоспиване.

— И на двете. Отивам да си легна, но първо искам да поговоря с Илян. Дали е станал, знаеш ли?

— Да, струва ми се. Пим току-що му занесе закуската.

— Закуска в леглото почти преди обяд. Какъв живот!

— Мисля, че си го е заслужил, нали?

— По възможно най-трудния начин. — Майлс отпи още една глътка кафе и се изправи.

— А, да. Първо почукай — посъветва го графинята, когато той вече излизаше от вратата.

— Защо?

— Илян закусва с лейди Алис.

Това обясняваше присъствието на книгата: лейди Алис я беше донесла. Интересно, каква ли част от ворската история караше да чете бедният Саймън?

Съгласно съвета, той вежливо почука на вратата на апартамента за гости на втория етаж. Не получи отговор и отново опита. Изглежда, че Пим не бе останал да сервира закуската, защото вместо отварящия вратата доверен слуга Майлс трябваше да се задоволи с гласа на Илян, дочут през дървената преграда:

— Кой е?

— Майлс. Трябва да поговорим.

— Само минутка.

Минутката се превърна в две, три и четири, а Майлс, облегнат на рамката на вратата, влачеше ботуша си по килима. Той почука отново.

— Хайде, Саймън, отвори ми.

— Не бъди толкова нетърпелив, Майлс — решително го укори лелиният глас. — Малко е грубо от твоя страна.

Той стисна зъби, потискайки раздразнението си, и продължи да търка килима пред стаята; после си поигра с ревизорската верига, натъкна се на високата якичка на униформата си в кафяво и сребърно, разкопча я… Отвътре се чуваше тътрене на крака, звън и тих смях. Накрая към вратата се приближиха леките стъпки на лейди Алис: изщракване, отключване и вратите се разтвориха.

— Добро утро, лельо Алис — сухо поздрави Майлс.