Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

— При извънредно положение можете да забраните влизането в командната кабина на всекиго, включително и на корабните офицери.

— Не виждам никакво извънредно положение — високомерно каза Горбъл.

— Намираме се в опасна част на Галактиката, поне на теория. Тук не са идвали от хилядолетия. Звездата пред нас има девет планети плюс тази, на която трябва да кацнем, и неизвестно още колко спътника с планетен размер. Да предположим, че на една от тях някой е загубил разсъдъка си и реши да си опита силите, когато минаваме оттам?

Горбъл се намръщи.

— Значи ще си търси белята. Освен това тази област е била обследвана поне веднъж в последно време, иначе нямаше да бъдем тук.

— Повърхностна работа. Въпреки всичко разумно е да се вземат предпазни мерки. Ако се случи някаква неприятност, мнозина от Управителния съвет биха нарекли рисковано присъствието на неблагонадеждни, второкласни човешки типове в командната кабина, когато тя се разрушава.

— Говорите глупости!

— Напротив, капитане, спрете се и прочетете между редовете — рязко отвърна Авърдор. — Не по-зле от вас зная, че няма да се случи беда, с която да сме безсилни да се справим, и че дори и да се случи, никой управителен съвет не би излязъл с такова оплакване против вас. Аз просто се опитвам да ви предложа някакво извинение, което да използвате пред тюлените.

— Слушам ви.

— Непобедимия е най-организираният кораб във флотата, досието му е чисто, а моралът на екипажа е почти легендарен. Не можем да си позволим да започнем да наказваме хората заради личните им предразсъдъци, а точно до това ще се стигне, ако тия тюлени ги принудят да нарушат дисциплината. Освен това те имат право да си вършат работата, без множество животински муцуни непрекъснато да надничат през рамената им.

— Като че се чувам как го обяснявам на Хокайа.

— Няма да ви се наложи — упорстваше Авърдор. — Вместо това може да му съобщите, че смятате за нужно да обявите извънредно положение, докато кацнем. Това означава, че като пасажери пантропистите ще трябва да си стоят по местата. Много е просто.

Вярно, че беше просто. И направо те изкушаваше.

— Не ми харесва — въздъхна Горбъл. — Пък и Хокайа може да е всезнайко, но не е пълен глупак. Много лесно ще прозре истината.

Авърдор сви рамене.

— Ваша е властта — каза той. — Но не виждам какво би сторил тюленът дори ако прозре истината. Всичко ще бъде записано в корабния дневник, точно по правилника. Каквото и да докладва на Съвета, ще бъде само подозрение и сигурно няма да му обърнат внимание. За никого не е тайна, че тези второкласни типове лесно си втълпяват, че ги преследват. Моето убеждение е, че именно затова действително ги преследват, поне в повечето случаи.

— Не разбирам мисълта ви.

— Лицето, под чието командване летях, преди да се кача на борда на Непобедимия , бе от онези хора, които не вярват и на себе си. Те очакват от всеки срещнат да забие нож в гърба им в момента, в който се обърнат. А се намират такива хора, които смятат едва ли не въпрос на чест да наръгат някого по този начин точно защото той като че сам си го търси. Та този мъж не остана дълго командир.

— Ясно ми е какво искате да ми кажете — промълви Горбъл. — Добре, ще си помисля върху това.

Но на следващата сутрин, когато Хокайа отново се появи в командната кабина, Горбъл още не бе взел решение. Самият факт, че собствените му симпатии бяха на страната на Авърдор и екипажа, го караше да се съмнява в лесния изход, предложен от Авърдор. Планът бе достатъчно примамлив и изкушилият се от него можеше да недогледа някои недостатъци, които иначе биха били очевидни.

Адаптираният човек се настани удобно и се взря през прозрачния метал.

— А — възкликна той, — целта ни вече се е уголемила, нали, капитане? Помислете си: само след няколко дни ние ще бъдем… в историческия смисъл… отново у дома.

„Сега пък говори със загадки“ — каза си Горбъл и попита:

— Какво искате да кажете?

— Извинете, смятах, че знаете. Земята е родната планета на човешката раса, капитане. Там се е развила основната форма.

Горбъл предпазливо претегли наум това неочаквано сведение. Дори ако се допуснеше, че е вярно (а вероятно беше така; на Хокайа му подхождаше да знае тъкмо такова нещо за планетата, на която го изпращаха), това, изглежда, не променяше особено положението. Но явно тюленочовекът имаше причина да го казва. Е, скоро, съвсем скоро щеше да изплюе и причината; никой не би дръзнал да обвини олтариеца, че е мълчалив. Въпреки това Горбъл реши да включи екрана, за да погледне отблизо планетата. Досега не бе изпитвал и най-слаб интерес към нея.