Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

— Мечтаехме за такова оръжие, но никога не го открихме. Истината ли казвате? Какво е това оръжие?

— Разумът, разбира се — отвърна Лавън. — Не само един разум, а цяло множество. Работещи заедно. Съвместно.

— Лавън казва истината — обади се един слаб глас от палубата.

Пара леко се помръдна. Момичето го наблюдаваше с разширени очи. Звукът на човешката реч, с която чехълчето си служеше, сякаш много по-силно я впечатли, отколкото самият кораб и всичко останало в него.

— Гладниците могат да бъдат покорени! — изрече слабият дрезгав глас. — Първаците ще ви помогнат, както помогнаха в света, от който идваме. Те се бореха против този полет в космоса и лишиха Човека от летописите му, но Той направи пътешествието и без тях. Първаците никога вече няма да се противопоставят на Хората. Ние говорихме с първаците от вашия свят и им казахме, че Хората осъществяват мечтите си. Независимо дали първаците го желаят, или не. Шар, твоята метална плоча е тук. Скрита е на кораба. Братята ми ще те заведат при нея. Този организъм сега умира. Той умира спокоен, защото притежава знания, умира както всяко разумно същество. Човекът ни научи на това. Няма нищо… което… не може да се постигне… със знания… С тях… хората… прекосиха… прекосиха… космоса…

Шепнещият глас заглъхна. Блестящият чехъл не се промени, но нещо си бе отишло от него. Лавън погледна момичето; очите им се срещнаха. Той изпита необяснима топлота.

— Прекосихме космоса — тихо повтори Лавън. Думите на Шар долетяха до него от огромно разстояние. Младият старец прошепна:

— Но… сторили ли сме го наистина? Лавън гледаше момичето. Не можеше да отговори на въпроса на Шар. Не това му се струваше важно сега.

Недоволният ропот сред екипажа на ригелийския 73 73 От звездата Ригел в съзвездието Орион. — Б.р. космически кораб Непобедимия бе достигнал точката, при която това вече не можеше да бъде отминавано с безразличие, а имаше повече от петдесет светлинни години, преди корабът да стигне предназначението си. Тъй като капитан Горбъл беше военен, той мислено наричаше този ропот „нелоялност“.

Рано или късно, разсъждаваше Горбъл, рано или късно тази идиотска тюленоподобна твар щеше да ги забележи.

Капитан Горбъл не беше сигурен дали би съжалявал, или би се радвал, ако Адаптираният човек се превърнеше в обикновено явление. В известен смисъл животът щеше да стане по-лек, но този момент щеше да е неприятен не само за Хокайа и другарите му от пантропическия екип, но и за самия Горбъл. Навярно би било по-добре да продължат да подтискат чувствата си, докато стовареха Хокайа и останалите олтарийци на… как беше името, което все забравяше? А, да, на Земята.

Но екипажът явно нямаше намерение да остави Горбъл да отлага това чак дотогава.

Що се отнася до Хокайа, в мозъка му сякаш липсваше център, който да го предупреждава. Притесняваше се точно толкова малко от емоционалното настроение, колкото от разредения и леден въздух, който ригелийският екипаж поддържаше в бойния космически кораб. Защитен от слоя топла китова мас, с очи кафяви, воднисти и весели, той прекарваше по-голямата част от деня си в пилотската кабина, като наблюдаваше как се уголемява звездата Сол 74 74 Нашето слънце — Б.пр. в черните небеса пред кораба.

И говореше. Богове на всички звезди, само колко говореше! Капитан Горбъл вече знаеше повече за древната, най-древната история на програмата за поселване, отколкото изобщо му се искаше, а Хокайа още не беше свършил. При това програмата за поселване не бе единствената тема на тюленочовека. Делегатът на Колонизационния съвет бе получил „вертикално“ образование, такова, което обхваща тясноспециализирани въпроси от много различни области на знанието, в контраст с обучението на Горбъл, което се простираше „хоризонтално“ върху целия предмет за космическите полети и едва-едва се докосваше до всичко друго.

Хокайа сякаш си бе поставил за цел да разшири кръгозора на капитана, независимо дали последният желае това, или не.

— Например земеделието — казваше в момента той. — Планетата, която трябва да заселим, представлява отлично доказателство в подкрепа на дългосрочната селскостопанска политика. Някога там е имало джунгли; земята е била много плодородна. Но хората започнали живота си на земеделци, като използвали огъня и по този начин унищожили и себе си.

— Как? — машинално запита Горбъл. И да беше замълчал, Хокайа тъй или иначе щеше да продължи, а да проявиш незачитане към Колонизационния съвет, та макар и задочно, бе неуместно.