Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

Девойката внезапно забеляза кораба и спря, явно обзета от отчаяние при вида на това ново чудовище. Тя се остави да бъде носена от водата, докато очите й ту се взираха в кораба, ту отскачаха назад през рамото й към мястото, където глъчката бучеше все по-високо и по-високо в полумрака.

— Не спирай! — извика Лавън. — Насам, насам! Ние сме приятели! Ще ти помогнем!

Три големи полупрозрачни тръби от гладка плът се прехвърлиха през възвишението, а многобройните гъсти ресни на ненаситните им венци се извиваха. Докато дикраниите се придвижваха, високомерни в гъвкавата си броня, те непрекъснато се караха помежду си, използвайки малкото неясни и почти символични звуци, от които се състоеше езикът им.

Лавън зареди арбалета внимателно, опря го на рамото си и стреля. Тетивата изсвистя през водата. Тя бързо намали скоростта си и бе подхваната от едно случайно течение, което я доближи повече до момичето, отколкото до гладника, в който Лавън се целеше.

Лавън прехапа устни, наведе оръжието и пак го зареди. Нямаше смисъл да подценява разстоянието; трябваше да изчака. Друга стрела, прорязала водата от един страничен люк, го накара да даде нареждания за прекратяване на огъня, „докато — прибави той — бъдете в състояние да различите пигментните им петна“.

Нашествието на ротаториите принуди момичето да вземе решение. Неподвижното дървено чудовище естествено бе странно за него, но досега не го бе заплашило с нищо, а то сигурно знаеше какво значи да се скупчат над тебе три дикрании, всяка от които се мъчи да грабне от другата най-големия къс. Момичето се хвърли към люка. Трите ненаситни гладника изпищяха от ярост и се втурнаха подире му.

То сигурно нямаше да успее, ако поради лошото си зрение водещата дикрания не бе различила очертанията на дървения кораб в последния момент. Гладникът отстъпи назад с бръмчене, а другите два се дръпнаха встрани, за да не се сблъскат с него.

После ротаториите отново се спречкаха, въпреки че трудно биха могли да определят точно за какво се караха: не бяха способни да разменят мисъл, много по-сложна от равнозначното на „да“, „умри“ и „враг си“.

Докато продължаваха да се разправят, Лавън прониза най-близката с арбалетна стрела, която мина през цялото й тяло. Оцелелите две веднага се сбиха на живот и смърт за трупа й.

— Тан, вземи една група и излезте да пронижете двата гладника, докато се бият! — нареди Лавън. — Не забравяйте да унищожите и яйцата им. Виждам, че този свят има нужда да бъде поукротен.

Девойката се стрелна през люка, разтреперана от ужас, и се спря чак когато стигна далечната стена на каютата. Лавън се опита да я доближи, но тя извади отнякъде парче харово водорасло с опасен остър връх. Тъй като беше гола, бе трудно да се каже къде го бе крила, но тя очевидно знаеше да си служи с него и смяташе да го направи. Лавън отстъпи назад и седна на столчето пред пулта за управление, изчаквайки, докато тя свикне с кабината, с него, с Шар, с няколкото пилоти и с изнемощялото чехълче.

Най-сетне момичето запита:

— Вие… ли… сте… боговете… дошли отвъд небето?

— Да, оттам идваме — отвърна Лавън. — Но не сме богове. Човешки същества като тебе сме. Има ли много хора тук?

Момичето, изглежда, много бързо схвана положението, въпреки че бе дивачка. Лавън изпита странното и невероятно чувство, че би трябвало да я познава: висока, привидно отпусната мургава жена, всъщност не съвсем като тази… една жена от друг свят, разбира се, но все пак…

Тя пъхна „ножа“ си обратно в светлата си сплъстена коса и тръсна глава. „Аха — помисли си Лавън смутено — ето една хитрост, която си струва да запомня, за да се възползувам от нея в случай на нужда“.

— Малко сме. Гладниците са навсякъде. Скоро ще ни довършат.

Отчаянието й бе така пълно, че в действителност изглеждаше съвсем безразлична.

— И вие никога ли не сте се съюзявали срещу тях? Нито сте се обръщали към първаците за помощ?

— Към първаците ли? — Тя сви рамене. — Повечето от тях също като нас са безсилни пред гладниците. Нямаме оръжия, които убиват от разстояние, като вашите. А вече и оръжията не биха свършили работа. Ние сме твърде малко, а гладниците твърде много.

Лавън поклати глава.

— Поначало вие сте имали оръжието, което е от значение. Изправени срещу него, цифрите нямат никаква стойност. Ще ви покажем как го използвахме ние. Възможно е да успеете да го употребите дори по-добре от нас, стига да опитате.

Момичето отново сви рамене.