Джеймс Блиш: Новозавладените звезди

Космическият кораб отново забръмча около Суини, без той да забележи промяната. Когато най-после гласът на капитан Майкълджон пак прозвуча от комутатора на стената, Суини все още лежеше свит на койката си в някакво странно състояние на пълно спокойствие, каквото никога дотогава не бе изпитвал и вероятно едва ли би съумял да го опише дори на себе си. Въпреки че пулсът му биеше, от всичко останало можеше да заключи, че е мъртъв. Нужни му бяха няколко минути, за да отговори.

— Суини, чуваш ли ме? Ти… добре ли си?

Краткото колебание в дишането на пилота накара Суини да се ухили. От гледна точка на Майкълджон, както и на по-голямата част от останалото човечество, той бе нещо повече от зле. Направо беше мъртъв.

Плътно изолирана кабина със собствена херметическа камера, водеща навън, без Суини да има достъп към другата част на космическия кораб, бе доказателство за окаяното му положение. Затова и тонът на Майкълджон бе такъв: глас на човек, който се обръща не към друго човешко същество, а към нещо, което трябва да остане затворено в една гробница.

Гробница, предназначена да отбранява Вселената отвън, а не да предпазва съдържанието си от Вселената.

— Разбира се, че съм добре — обади се Суини, като откопча колана и приседна.

Провери термометъра, който продължаваше да показва неизменното минус 194° под нулата по Фаренхайт 1 1 90° под нулата по Целзий — Б.р. — средната температура на повърхността на Ганимед, луна номер III на Юпитер.

— Изглежда, бях позадрямал. Какво има?

— Насочвам кораба в орбита. Сега сме на около хиляда мили 2 2 Равно на 1600 км. — Б.р. от спътника. Помислих си, че може би ще искаш да го поразгледаш.

— Естествено. Благодаря, Мики.

Комутаторът отвърна:

— Хубаво. Ще ти се обадя по-късно.

Суини се вкопчи във водещата релса и се примъкна към единствения люк в центъра на кабината, като се придвижваше сравнително точно. За човек, за когото 1/6 земно притегляне е нещо нормално, свободното падане — положението на пълна безтегловност — е само един изключителен случай.

А тъкмо такъв човек беше и Суини. Човешко същество — но изключителен случай.

Той погледна навън. Знаеше точно какво ще види, беше го изучил в детайли от снимки, видеозаписи, карти и през телескопи както у дома, на Луната, така и на Марс. Когато приближаваш Ганимед в долно съединение 3 3 Т.е. когато Ганимед се намира между кораба и Юпитер — Б.р. , както правеше Майкълджон, първото нещо, което бие на очи, е огромното овално петно, наречено Нептунов тризъбец, именувано така от най-ранните изследователи на Юпитер, защото било отбелязано с гръцката буква Ψ върху съставената от стария Хау карта. Оказало се, че названието е добре избрано: петното представлява дълбоко море със силно назъбена брегова линия — най-вече в източния си край, — което се простира от около 120° до 165° дължина и някъде от 10° до 33° северна ширина. Море от какво? О, вода, разбира се; вода, завинаги превърната в лед, твърд като канара и покрит със слой скален прах, дебел около три инча 4 4 Равно на 7,8 см. — Б.р. .

Източно от Тризъбеца, все на север чак до полюса, се простира голямо триъгълно образувание, наречено Улея — насечена с преплетени коренища, разтърсвана от лавини долина, която изцяло заобикаля полюса и продължава отново нагоре в обратна посока, като се разгръща ветрилообразно в другото полукълбо. („Нагоре“, защото „север“ за космонавтите, а и за астрономите, означава „надолу“). Няма друга планета, на която да съществува нещо съвсем същото като Улея, въпреки че когато ракетата ти се спуска към Ганимед около 180°-градусовия меридиан, е възможно гледката да ти напомни на Големия плаващ пясък на Марс.

В действителност обаче няма истинска прилика. Големият плаващ пясък може би е най-хубавата земя от цялата планета Марс. Улея, от друга страна, си е Улей. В източния край на тази огромна издатина на дължина 218° и 32° северна ширина се намира една-единствена планина, висока около 9000 фута 5 5 Равно приблизително на 2800 м. — Б.р. , която, доколкото Суини знаеше, нямаше име: беше означена върху картата на Хау с гръцката буква П. Поради своята изолираност тя може лесно да се види с добър телескоп от земната Луна — когато при изгрев слънце линията, отделяща осветената от неосветена част на Ганимед, се пада в тази географска дължина, върхът й грее и се откроява в тъмнината като малка звезда. От основата на Хаувата планина П на запад, над Улея, стърчи полукръгла издатина и изглежда смущаващо и не на място в един свят, който не дава никакви други признаци за наличието на нагънати пластове.