Джеймс Блиш: Новозавладените звезди

— Но откъде вземахте енергия?

— Имахме батерия със стронций 90 и от нея вземахме по-голямата част. Всичко ставаше тайно, така че полицаите не успяха да установят никакво изтичане. Най-накрая, когато батерията започна да се изчерпва, трябваше да се включим към Главния захранващ поток на Космодрума: първоначално съвсем малко, но отклоняването на енергия стана постоянно. — Той сви рамене. — Рано или късно щяха да забележат; така и стана.

За миг Рулман остана безмълвен и Суини разбра, че прави необходимите изчисления наум, сравнявайки 20-годишния период на полуразпадане на стронций с този на Суини и с хронологията на Адаптираните хора. Цифрите щяха да съвпаднат, разбира се. Инструкциите на Космодрумната полиция бяха напълно изчерпателни в дребни детайли като този.

— Въпреки всичко дори след толкова много години, когато се наложи да премисляш целия този случай, оставаш поразен — каза Рулман. — Моите уважения, мистър Суини, но е трудно човек да си представи, че Шърли Левърол ще се подложи на такова изпитание, при това сам-самичка, като се изключи едно дете, което тя никога не е могла дори да докосне, едно дете, чието отглеждане е така трудно и изпълнено с технически подробности, като че е атомен реактор. Спомням си я — крехко момиче без настроение, което се тътреше равнодушно след нас само защото Робърт вземаше участие в проекта. — Той свъси вежди, унесен в спомените си. — Тя често повтаряше: „Това му е работата.“ И никога не мислеше за делото като за нещо повече.

— Но нейната работа бях аз — отвърна Суини с равен глас.

Космодрумните полицаи се бяха опитали да го обучат да говори язвително, когато спомене майка си, но той така и не съумя да улови онова чувство, на което изискваха да подражава. Беше успял обаче да установи, че ако изговаря сричките отсечено, почти без модулации на гласа, те оставаха доволни от резултата.

— Не сте я преценили правилно, д-р Рулман, или пък тя се е променила, след като татко е загинал. Майка ми имаше кураж за десетима. И затова накрая й бе заплатено с единствената монета, позната на полицаите от Космодрума.

— Съжалявам — каза Рулман съчувствено. — Но поне вие сте се измъкнали. Сигурен съм, че точно това е желаела и тя. А откъде се появи корабът, за който споменахте?

— Ами… открай време сме го имали. Предполагам, че е бил на татко. Държахме го в един кратер близо до нашия купол. Когато полицаите нахълтаха в контролния кабинет, аз излязох от другата страна на купола, докато те бяха… заети с майка… и им се изплъзнах. Не беше по силите ми да направя каквото и да било за нея.

— Естествено, естествено — прекъсна го Рулман с тих и смирен глас. — Вие не бихте останали жив и една секунда в техния въздух. Постъпили сте правилно. Продължете.

— Така… качих се на космическия кораб и излетях. Нямах възможност да спася нищо освен себе си. Преследваха ме по целия път, но не стреляха. Мисля, че и сега горе има един от тях.

— Ще претърсим с телескопа, но във всеки случай не сме в състояние да направим нещо повече от това да го следим с локатора. Доколкото разбирам, оставили сте гаранция, за да се измъкнете.

— Да. Иначе нямаше да имам никакъв шанс… явно те искаха да ме върнат с най-лоши намерения. Сигурно вече са засекли кораба, а заедно с това и координатите на колонията.

— О, те имат координатите още от момента, когато кацнахме тук — каза Рулман. — Проработил ви е късметът, мистър Суини, и сте били смел. Вие ми връщате едно чувство на непосредственост, което не съм изпитвал от години, от първия ден на избавлението ни. Все пак остава един въпрос.

— Какъв е той? Ако мога да бъда полезен…

— Става дума за един тест, който се налага да направим — каза Рулман. — Вашият разказ изглежда правдоподобен и аз наистина не виждам как е възможно да станете това, което сте, ако действително не сте един от нас. Но ние трябва да бъдем сигурни.

— Разбира се — съгласи се Суини. — Да вървим.

Рулман кимна и го изведе от кабинета си през ниска каменна врата. Коридорът, по който минаха, толкова много приличаше на всички онези, които Суини бе виждал на Луната, че той почти не си направи труда да му обърне внимание. Дори естествената гравитация и циркулиращият непреработен въздух не го смущаваха, а по-скоро го успокояваха. Единствено тестът тревожеше Суини точно защото знаеше, че ще бъде безпомощен да въздейства върху резултата. Или специалистите на космодрумните власти го бяха сглобили достатъчно ловко, за да устои на всеки тест, или…