Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

Майкълджон се появи, заобиколил изпъкналостта на кръглата кабина за екипажа, като плъзгаше обувките си по метала. В обемистия си безформен скафандър той бе този, който изглеждаше като извънземен партньор в дуета.

— Готов ли си? — запита Майкълджон.

Суини кимна и легна ничком върху напречната греда, като щракна около нея застопоряващите закопчалки на ремъците. Усещаше как ръкавиците на Майкълджон докосват гърба му, докато прикрепят реактивния катапулт; сега обаче вече не виждаше нищо освен дървения плъзгач, който щеше да предпази тялото му от гредата.

— Добре — каза пилотът. — На добър час, Суини!

— Благодаря. Отпиши ме, Мики.

— Тръгваш след пет секунди. Пет. Четири. Три. Две. Едно. Старт!

Реактивният апарат потрепери и нанесе почти парализиращ удар между плешките на Суини. За миг ускорението го притисна към ремъците, а плъзгачът се залепи към метала на антената.

След това внезапно вибрациите спряха. Той летеше свободно. С малко закъснение дръпна освобождаващата халка.

Плъзгачът се измъкна с криволичене изпод Суини и бързо се загуби между звездите. Налягането върху гърба му изчезна, когато приспособлението, все още включено, припламна пред него. Разсейващата се топлинна вълна от изгорелите газове за момент го накара да се почувствува зле, след това тя изчезна. Ударът от нея щеше да бъде твърде силен, така че където и да паднеше, щеше да остане само една дупка.

Суини беше съвсем сам и падаше към Ганимед с главата надолу.

Почти от началото, от онзи забравен ден далече в детинството му, когато за пръв път бе осъзнал, че освен подземния купол на Луната няма друго от Вселената, което да принадлежи само на него, Суини бе искал да бъде човек; искал го беше с някаква неясна, безлична болка, прераснала бързо в хладна горчивина в обноските и възгледите по отношение на неповторимото му всекидневие и в сънища с припламвания на обгаряща самота, които със съзряването станаха по-редки, но и по-силни, докато се случваше една такава нощ да го остави разтърсен и онемял понякога цели дни наред, сякаш се бе избавил от тежко премеждие.

Екипът от психолози, психиатри и аналитици, зачислени към него, направи всичко по силите си, но то не беше кой знае какво. В „случая Суини“ нямаше почти нищо, към което да е приложима някаква система на психотерапия, разработена да помага на човешки същества. А и членовете на екипа изобщо не успяваха да постигнат някакво единомислие относно основната цел на една такава терапия: дали да се помогне на Суини да живее с наличието на своята по принцип извънземна същност, или вместо това да се разпалва тази единствена искра надежда, която немедицинските лица на Луната непрекъснато поддържаха у него като едничък смисъл на съществуванието му.

Фактите бяха прости и неумолими. Суини бе Адаптиран човек — адаптиран, в своя случай, към ледения студ, слабата гравитация и разредената зловонна атмосфера, характерни за Ганимед. Кръвта, която течеше в жилите му и единственият субстрат на всяка негова клетка, бе девет десети течен амоняк; костите му бяха лед IV, дишането — сложен водород — метанов цикъл, основан не върху катализа от желязосъдържащ пигмент, а върху образуването и разкъсването на двойна сярна връзка; и ако се наложеше, той можеше да преживее седмици наред на диета от скален прах.

Суини от край време беше все същият. Това, което го беше направило такъв, му се бе случило буквално преди зачатието: към зародишните клетки, които след това се бяха обединили, за да го оформят, бе приложена цяла плеяда сложни технически похвати: селективно митотично 6 6 При непряко делене на клетката. — Б.р. отравяне, точно насочено рентгеново облъчване, текто-генетична 7 7 Включваща и външни, и вътрешни изменения в организма. — Б.р. микрохирургия, конкурентно метаболитно инхибиране 8 8 Забавяне на обменните процеси. — Б.р. и вероятно още петдесет други, чиито названия той дори не беше чувал и които в своята съвкупност се наричаха „пантропия“. Думата, свободно препреведена, означаваше „цялостна промяна“ — и бе точна.

Както пантропистите предварително бяха променили човешкия модел в тялото и химията на Суини, така бяха променили и образованието му, света му, мислите му, дори прародителите му. Не можеш да създадеш Адаптиран човек само като размахаш магическа пръчка, гордо бе обяснил на Суини веднъж по комуникатора д-р Алфвен. Дори основните зародишни клетки са издънки на стотина предишни поколения, зараждащи се една от друга преди да са преминали зиготния 9 9 Оплодителен — Б.пр. стадий като едноклетъчни организми, всяка — малко повече повлияна от цианида и от леда, а според едно старо стихотворение, тъкмо от леда на пързалките били направени момченцата като Суини. Накрая на същата тази седмица при редовния преглед и записите екипът психиатри докладва на д-р Алфвен какво е било казано на Суини и какво той бе сметнал за уместно да отговори, но едва ли имаше нужда да си правят този труд. Суини никога не беше чувал детско стихче, както не бе изпитал травмата на раждането, нито Едиповия комплекс. Той самият бе закон, от който множеството изключения бяха неизвестни.