Джеймс Блиш - Новозавладените звезди

И именно върху тази издатина живееха останалите Адаптирани хора.

Дълго време Суини се взираше в почти невидимата планина и запаления звезден пожар на върха й, като се чудеше защо гледката не предизвиква някакви реакции у него. Всяко чувство би било уместно: очакване, тревога, силно желание, каквото и да е, даже страх. Пък и фактът, че бе стоял заключен в камера повече от два месеца, трябваше досега да е породил у него неудържимо желание да се махне, та дори и само за да отиде при Адаптираните хора. Вместо това, състоянието на спокойствие продължаваше. Той не можеше да си наложи нещо повече от моментно любопитство към планината П, докато вниманието му не бе приковано от самия Юпитер, който изгряваше застрашително грамаден и крещящо обагрен само на около 600 000 мили, с точност до няколко хиляди. А и тази планета привлече вниманието му единствено защото беше по-светла, иначе беше без значение.

— Мики? — повика той другаря си, като се насили да погледне назад, надолу, към Улея.

— На линия съм, Суини. Как изглежда?

— О, като географска карта. Всички си приличат. Къде смяташ да ме оставиш? Нарежданията не предоставят ли това на нас?

— Да, но мисля, че няма избор — отвърна гласът на Майкълджон вече не толкова колебливо. — Трябва да бъде голямото плато, означено с H от Хау.

Суини огледа овалния лабиринт с леко отвращение. Присъствието му там щеше да привлича вниманието, както ако го оставеха в центъра на Морето на кризите в Лунния лабиринт. Така и каза.

— Нямаш избор — спокойно повтори Майкълджон.

На няколко пъти Майкъл изстреля ракети. За кратко време теглото на Суини се възвърна, опита се да реши накъде би се наклонило, и после отново изчезна. Сега корабът беше в орбита, но дали Майкълджон го бе насочил така, че да остане на сегашните си координати, или щеше да обикаля, кръстосвайки надлъж и шир цялата площ на спътника, Суини нямаше представа, а и не попита. Колкото по-малко знаеше по въпроса, толкова по-добре.

— Е, спускането ще е дълго — рече Суини. — Не може да се каже, че тази атмосфера е най-плътната в системата. Ще се наложи да се приземя от подветрената страна на планината. Не ми се ще да се влача поне двеста мили по платото.

— От друга страна — каза Майкълджон, — ако слезеш твърде близо, нашите приятели долу ще забележат парашута ти. Може би все пак е по-добре да те сваля в Улея. Там се въргалят толкова много отпадъци, че отраженията в радара сигурно са огромни; няма никаква вероятност да разпознаят такова дребно нещо като човек с парашут.

— Не , благодаря. Все пак има оптическо улавяне, а един парашут от фолио дори за Адаптирания човек съвсем не прилича на издаден скален хребет. Трябва да съм зад планината, където ще бъда едновременно в оптична и радарна сянка. Освен това как бих могъл да изкатеря от Улея изпъкналостта? Те не напразно са се заселили на ръба на канара.

— Това е вярно — съгласи се Майкълджон. — Добре, насочих катапулта. Ще облека скафандър и ще дойда в твоята секция.

— Добре. Кажи ми пак точно какво смяташ да правиш, докато ме няма, за да не стане така, че да вдигам тревога, а от теб да няма и следа.

По комутатора долетя металичен звук от отварянето на шкаф за скафандри. Ремъците на парашута на Суини вече бяха пристегнати, а поставянето на дихателния апарат и ларингофоните щеше да отнеме само миг. Суини не се нуждаеше от други защитни средства.

— Аз ще остана горе триста дни; ще изключа всички мощности, освен за поддържането — повтори гласът на Майкълджон от още по-голямо разстояние. — Да речем, че дотогава ти посвикнеш с нашите приятели долу и опознаеш обстановката. Ще имам готовност да получа сведения от теб на определената честота. Ти ще трябва да ми изпратиш само няколко кодирани букви — давам ги на компютъра, той ми казва какво да направя и аз съответно действам. Ако не се обадиш след триста дни, произнасям кратка, но прочувствена молитва и си тръгвам. Бог ми е свидетел, че нищичко повече не зная.

— То е достатъчно — успокои го Суини. — Да вървим!

Суини излезе от личната си херметическа камера. Като всеки истински междупланетен летателен апарат, корпусът в кораба на Майкълджон нямаше обща външна обвивка. Корабът се състоеше от основните си компоненти, включително кръглата кабина за екипажа, свързани с ажурна конструкция от надлъжни и напречни греди. Тъкмо една от най-дългите напречни греди, насочена към платото Н, щеше да послужи за катапултиране.

Суини вдигна очи към кълбото на спътника. За миг го обзе старото познато усещане, че пада; погледна надолу и премести очи към кораба, докато това чувство го напусна. Съвсем скоро той щеше да тръгне в същата посока.