Валери Янковски - Сахаджанският тигър

— Готово, сега е зареден. Само че внимавайте, бъдете предпазливи. Това е предпазителят, той действа така…

Нашият добър доверчив Пак е във възторг. Сега вече всички са готови. Тръгваме.

Отпечатъкът от тази лапа може да накара да изтръпне всеки ловец на тигри. Никой от нас досега не беше виждал такива следи. Стояхме в края на поляната край равната висока стена на гората, но не бързахме да влезем навътре. По листата на дивата лоза, разкъсана и смачкана от скока на грамадното тяло, се виждаха едри капки черна съсирена кръв. Беше единадесет часа сутринта. На откритата поляна слънцето препичаше силно и по кървавите петна бяха накацали големи зелени мухи. Ние все още стояхме нерешително край мрачната гора.

Накрая тръгнахме заедно, рамо до рамо. Пушките ни бяха в ръцете, готови за стрелба. Отляво беше Валентин, в центъра по следата — аз, отдясно — Шин. Пак с броунинга в ръка вървеше отзад. Гората беше толкова гъста, така оплетена с лиани, че понякога на няколко крачки не се виждаше нищо. Трудно можеше да се намери по-лошо и неблагоприятно място. Небето изобщо не се виждаше, ние пристъпвахме във влажен полумрак. Краката ни се закачваха в гъсто растящите хвощове и папрати, спъваха се в нападалите по земята клони, в очите ни влизаха мушички, по лицата ни залепваше паяжина…

„Само с един внезапен скок това чудовище може да смаже цялата ни група. Дори няма да успеем да заемем позиции в този гъсталак…“ Такива мисли ме вълнуваха, сигурно така мислеха и останалите. Ние обаче вървяхме мълчаливо, промъквахме се крачка след крачка между младите дръвчета, храстите и лианите. Ту се навеждахме към земята, като се стараехме да разгледаме някоя подозрителна сянка, ту надничахме зад храстите, ту се спирахме и напрегнато се ослушвахме… Какво можехме да чуем? А ако той се издаде, когато се готви за скок?… Главното е, че твърдо вярвахме един в друг и знаехме: каквато и да е срещата, никой няма да избяга и да изостави другите.

За половин час изминахме двеста крачки…

— Ето го! — прошепна Валентин. Той пръв забеляза звяра. Пред очите ни висеше кичест елов клон. Нисичкият Валентин можеше да вижда през него, без да се навежда.

— Къде е? Удряй! Стреляй! — чухме хрипкавите си гласове. Пак замря мълчаливо зад нас.

В последния момент, когато се наведох и погледнах натам, накъдето сочеше вдигнатата пушка на Валентин, аз забелязах сред зеленината очертанията на червеникаво тяло. Едновременно с това се раздаде изстрел. Ние с Шин задържахме пръсти на спусъка, но не се наложи да стреляме — звярът не се помръдна. Без да спускаме оръжието, приближихме съвсем до него. Куршумът на Валентин беше прострелял могъщата шия — виждаше се малкият отвор, откъдето е излязъл, но кръв нямаше, раната беше бледа: колосът се беше вече вкочанясал…

Тук той е направил своя последен скок и след това е рухнал, като е подгънал грамадната си глава и предните си лапи към широките гърди. И така е останал да лежи до нашето идване. Тънкият куршум от арисаката на Шин го беше прострелял смъртоносно.

Всички бяхме виждали доста тигри през своя живот, но подобен екземпляр никога не бяхме срещали. Това беше стар могъщ мъжки тигър с огромни размери. И четиримата седнахме съвсем свободно, като на диван, върху широкия гръб и благоговейно поглаждахме прекрасната козина по главата, по хълбоците и по мощните като колони лапи; козината беше лятна, къса, но изцяло сменена и подновена, ярка и лъскава. На оранжевия фон върху широкото чело беше изрисуван сякаш с черен туш от четката на изкусен калиграф отчетлив йероглиф — „Ван“ — властелин. Побелелите мустаци поразяваха с дължината си и с дебелината на всеки косъм. Огромните кучешки зъби с конична форма предизвикваха неволен трепет…

Пак трябваше да отиде до селището за носачи. Сияещ, той ми върна пистолета и само с пръчка в ръка, щастлив и горд, бодро закрачи през гората; той никога нямаше да узнае, че дълго и уверено беше стискал в ръцете си незаредено оръжие. Къде изчезнаха всичките му досегашни страхове? Като го гледаше човек, можеше да си помисли, че днес са били унищожени всички опасни хищници на Манджурия 2 2 Случките, описани в разказа, са станали през 20-те — 30-те години в Манджурия — Б.а. .

© Валери Янковски

© 1979 Вихра Гочева, превод от руски

Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010

Издание:

Ловни разкази

ДИ „Земиздат“, София, 1979

Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска