Валери Янковски - Сахаджанският тигър

Много тихо, с вдигнат предпазител и с пръст на спусъка, аз разтворих с върха на дулото росните клонки на храстите и се приближих съвсем близо до обгорялото дърво, но не видях нищо. Постоях така и се ослушах, след това внимателно отместих последния отделящ ме от дървото храст и трепнах: точно пред мен стърчеше нагоре голямо копито на глиган!

Халюцинация?… Бях стрелял в черната кръгла глава на мечката. Откъде се взе глиганът?

Крачка напред — и аз съм изненадан още повече: напреко върху едрия глиган, притиснала го с могъщото си тяло, лежеше голяма хималайска мечка! В същото време забелязах, че едната страна на глигана беше разкъсана и разбрах всичко. Преди малко мечката е деряла здравата кожа на животното: ето кое бях помислил за пращене на дървесина!

Хванах косматото ухо и обърнах на една страна главата с голямо чело. Куршумът беше влязъл през тила и беше излязъл под долната челюст. Той беше прекъснал живота мигновено — звярът даже не е успял да трепне…

Досега бях предполагал, че само кафявите мечки нападат копитните животни. Странно… И изведнъж си спомних: Валентин разказваше, че наскоро ранил един глиган; възможно е тази белогръда лакомница да го е намерила умиращ или вече мъртъв. Факт е, че не за първи път тя е яла от трупа. Целият корем и задният бут бяха изядени. Мечката беше спала тук — на тревата се беше отпечатало мястото, където беше лежала; освен това много пъти беше ходила да пие вода на извора, тъй като беше отъпкала пътечка по склона.

Откъм дола долетя тихо изсвирване. Отговорих с две къси: „Ела тук“. Скоро над храстите в гората се мярна издигнатата върху фуражката тъмна мрежа срещу комари на Шин.

— По кого стреля? О-о, мечка! Ама че е грамадна! Хайде веднага да я одерем!

Както често се случва по това време на годината, най-ценното от мечката — жлъчката — се оказа малка, но кожата й беше много хубава въпреки гладното за мечките време — началото на лятото.

Не е лесно да се дере голяма, охранена мечка. Често се налагаше да наточваме ловните си ножове о̀ твърдите пети и ходила на животното. Слънцето се показа зад планината и започна безмилостно да жари тила ми. Когато снехме кожата и нарязахме трупа, на мен изведнъж ми прилоша: сигурно бях получил слънчев удар. Шин ме накара да легна на сянка, донесе вода и тръгна към участъка за носачи. Лежах неподвижно около три-четири часа, но когато хората дойдоха, вече се бях пооправил дотолкова, че да мога да вървя самостоятелно. Петима яки дървари едва можаха да отнесат прибраното в чували яркочервено месо и мечата кожа. Ние взехме само едно малко парче месо, жлъчката и капачките от колената на животното — в Азия те се ценят като ефикасно средство за лекуване на ревматизъм. Надвечер пристигнахме при палатката.

През всичките тези дни времето беше чудесно, а утрото на девети юни беше особено тихо и ясно. В такова утро всички звуци се чуват отдалеч много добре. Предната вечер Шин беше разказал, че видял с бинокъла си на поляната високо в разстояние един изстрел. Изюбърът се скрил.

Винаги ловувахме поотделно, но излизахме едновременно. Днес Шин се събуди много рано, още преди разсъмване, и без да ни дочака, без да каже нито дума, изчезна в тъмнината. Всички вече бяха свикнали с неговите чудачества: сигурно беше сънувал пророчески сън…

Вървя из планината, като описвам голяма дъга, и се спускам по посока на палатката — моята сутрешна обиколка е завършена. Първите слънчеви лъчи огряват върховете на дърветата, пълзят по тревата и цветята; вървя по поляните и със съжаление тъпча килимите от момини сълзи. Някъде закука кукувица… Изведнъж — бум-мм! — проехтя самотен изстрел и отекна из доловете.

„Това е Шин! Откъм неговата посока идва… Дали не е намерил вчерашния елен?“ Дълго стоях и се ослушвах, но смълчаните планини не издадоха повече никакъв звук и аз се затичах към падината.

Сред зеленината пред палатката вече се виеше сив пушек, върху триножника чайникът и тенджерата изпускаха па̀ра. Лагерниците щяха да дойдат на закуска. Пак и Валентин също бяха чули далечния изстрел.

Обикновено започвахме да закусваме, когато се съберат всички. Измихме се, почистихме и смазахме пушките, за да ги предпазим от сутрешната влага. Чакахме около час. Накрая иззад дърветата се показа високата фигура в куртка със защитен цвят. Нашият стар другар не носеше нищо върху плещите си, но вървеше с такъв израз на лицето, който говореше по-добре от всякакви думи: ние веднага разбрахме, че се е случило нещо необикновено…