Александър Беляев - Златната планина

Изведнъж нечия силна ръка хвана Клейтън за врата и започна да го тегли от блатото.

— Вие ли сте… Дод? — попита Клейтън. Непознатият не отговори. Той продължаваше да го тегли. Това не беше лека работа. Затъналото в блатото тяло не се измъкваше. Клейтън се размърда и взе да се гърчи конвулсивно. Но това, изглежда, не облекчаваше, а по-скоро затрудняваше работата на непознатия. Тихо, с пресеклив от страшното напрежение глас, той изпъшка:

— Не мърдай!… Подлец!… Само ми пречиш!

Гласът изглеждаше познат. Във всека случай не беше Дод. Непознатият говореше на чист руски език.

Мина цял час, докато Клейтън беше измъкнат наполовина. Можеше да го спаси само човек с необикновена сила. Мислеше, че краката му няма да издържат и ще се откъснат. Той стенеше от болка, но непознатият продължаваше да го тегли от блатото.

Когато Клейтън вече беше измъкнат от тинята като тапа от тясното гърло на бутилка, непознатият го метна на твърдата земя и се отпусна изнемощял до него. Тогава Клейтън впери очи в мъжа и видя, че го е спасил великанът — старият Ванилин.

— Благодаря, Ванилин! — каза той и се опита да стане.

Но Данилич го притисна с речището си към земята.

— Лежи и не мърдай. Не биваше да те спасявам, Юда Искариотски!…

— Защо говорите така с мене? — попита Клейтън, които се правеше на невинен.

— Защото по-добро не заслужаваш. А Василий Николаевич ще ти види сметката. Какво се шляеш нощем из блатото? С кого разговаряше? Мислиш, че не те видях? Отдавна те дебна.

„Ето чии стъпки съм чувал“ — помисли си Клейтън.

Сърцето на Клейтън се сви, когато между стволовете на дърветата проблесна осветеният прозорец на лабораторията. Сигурно вече наближаваше четири часът, скоро щеше да съмне, а Микулин още работеше. Ванилин сграбчи Клейтън за яката и като го повдигна с една ръка, го внесе в лабораторията.

— Хванах шпионина — рече той и пусна на пода задъхания Клейтън.

Данилич разказа подробно как, като закъснял веднъж от лов, случайно видял при блатото Клейтън, който говорел с двама души, и как после той, Данилич, започнал да следи Клейтън и как го спасил.

— Мислех, че вие ще научите нещо по-важно от него — завърши старецът. — Само затова го измъкнах от блатото.

— Какво значи това, мистър Клейн? — запита Микулин. Лицето му беше сурово, сбърчените вежди издаваха непреклонна воля.

Клейтън изтръпна. Досега не беше виждал Микулин такъв.

— Всичко ще обясня — започна той, — но, моля ви, нека говоря на английски. Вълнувам се и ми е трудно да се изразявам на руски. — Беше му неприятно да говори като обвиняем пред Данилич.

Микулин помисли и каза:

— Данилич има същото право да ви съди, както и аз. За никъде не бързаме. Може да говорите бавно, но говорете на руски.

На Клейтън не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. И той разказа за своя дълъг път от Ню Йорк до Рамхановските извори.

— Но аз никога не бих се решил да ви причиня зло. Ако исках, отдавна можех да ви убия с мината, която ми даде мистър Дод. Закопах тази мина под една ела.

Данилич изсумтя и каза:

— Истина е. Той нещо закопаваше видях го, но се боях. Мислех си, какво ли ще е? Да не ме убие.

— И още — продължи Клейтън, — ако исках да ви предам, нямаше да избягам от Дод, който ме принуждаваше да вървя с него.

— Може би нещо тук ви задържа?… Например любов?…

Клейтън се изчерви.

— И така да е. Толкова повече основания имате да ми се доверявате. А ако все още не ми вярвате, ще ви разкрия плана на Дод. Тази заран той ще нападне фермата ви. Дод ме предупреди, че първият куршум ще бъде за мен.

— Е, Данилич, кажи какво да правим с мистър Клейтън?

Старецът се замисли.

— Разбира се, той може да не е виновен. Доста объркана история. Ала не бива вече да му доверяваме, съмнява ме. Аз не бих го пуснал. Ще го вържа и ще го държа поне докато тези нехранимайковци не се пръждосат.

— Чувате ли, Клейтън? Нека бъде така. Оставям ви тук като арестант. Няма да ви връзвам с въже. Имам нещо по-сигурно. Ще ви пазят няколко змийчета. Те са страшно отровни.

Микулин премести своите апарати, прегради част от стаята с няколко реда жици и завъртя прекъсвача.

— Ето така. Имайте предвид, че по тези жици тече ток, който може да убие цял полк войници. А сега да вървим да се приготвим за атаката.

Клейтън се оказа затворен в ъгъла на стаята. Някакви нищожни тънки жички го пазеха по-добре от всякаква ключалка. Наистина прозорецът беше свободен, но навън се виждаше внушителната фигура на Данилич. Микулин отиде при къщата, където живееше Лор, и я извика: