Александър Беляев - Златната планина

Това беше толкова неочаквано, че Клейтън се изчерви като ученик.

— Аз… аз не мога да се сравнявам с мистър… другаря Микулин — смотолеви той.

— Защо да не се сравнявате? — продължи Лор. — Вие ми харесвате. Струва ми се, че дори съм влюбена във вас. И то много!

Клейтън за малко не падна от седлото. Пред него беше нова жена, нов човек. Вместо учена, весела жена, но със студено сърце, той видя някакво двулико същество — страхотна кокетка и едновременно наивна девойка, която казва такива неща, че да ти се завие свят.

Лор се засмя, като гледаше объркания Клейтън и смутеното му лице. После изведнъж стана сериозна.

— Да, обичам ви.

— Обичате ме — възкликна Клейтън и… в миг пребледня. Едва не припадна. Наложи се Лор да го подкрепи.

— Какво има, Клейн, лошо ли ви е?

— Н-и-що, малък сърдечен пристъп… сега ще ми мине.

Той рязко обърна коня и препусна към фермата. Лор го последва.

Неочаквано откъм блатото се чу проточен писък.

— Какво е това, Клейн, чувате ли?

— Сигурно някоя блатна птица, воден бик — каза той. Страните му бяха възвърнали руменината си.

— Но водният бик пищи нощем.

— В блатото често се чуват странни звуци — рече Клейтън. — Казвали са ми, че когато излизат газовете, то сякаш стене.

Двамата мълчаливо се ослушаха, но наоколо цареше тишина.

Клейтън язди замислен чак до къщи.

„Нима моето признание толкова го разстрои?“ — мислеше си Лор.

Лор скочи от коня, заведе го в конюшнята и се прибра в мецанина. А Клейтън, останал сам в стаичката си, отчаян се хвана за главата. Докато разговаряха с Лор, той погледна към блатото и видя на островчето своя водач и до него Дод. Ловецът му махна с ръка, но не извика: видя, че Клейтън не е сам. После се скри във върбалака и изписка няколко пъти като воден бик. Той пищи в полунощ. Това не значи ли, че Клейтън трябва да отиде по това време при блатото? Ами, разбира се, Дод е дошъл. Клейтън съвсем беше забравил за съществуването му, както и за своето поръчение. След днешния разговор с Лор го занимаваха други мисли. Изобщо през това време той много се беше променил. Общуването с Микулин беше оказало своето влияние. Неусетно и за самия него, Клейтън бе завладян от мисълта да изгражда нови, непознати в историята на човечеството форми на живот. Микулин умееше да рисува грандиозни перспективи за бъдещето, които надминаваха по мащаб дори американския размах. И ако Клейтън още не беше се освободил напълно от мисълта, че бъдещето е на Съветска Русия, а не на неговите Щати, то от предишната му национална гордост нямаше и помен. Той не беше в състояние да убие Микулин, още по-малко Лор.

Но какво да прави? Какво може да каже на Дод, който не знае за неговите съмнения и колебания? За Дод всичко е твърдо установено: интересите на Щатите над всичко.

Клейтън погледна през прозореца. Слънцето залязваше. Мракът бързо се сгъстяваше. Само по планинските върхове залезът кротко догаряше.

„Какво да му кажа?“ — мислеше си кореспондентът.

Той излезе от къщата, когато съвсем се стъмни, и тръгна бавно към блатото. Някъде шумеше водопад. Този монотонен, мек шум, не нарушаваше нощния покой.

Клейтън стигна до края на блатото. В същия момент водният бик изпищя и в далечината блесна светлинка. Дод даваше знак, като палеше и гасеше електрическо фенерче.

Клейтън предпазливо прегази блатото и стигна до островчето, където го чакаха Дод и ловецът.

Дод както обикновено стисна здраво, до болка ръката му.

— Какво става? — попита той. — Научихте ли от Микулин тайната да се добива злато?

— Да, но той може да добива злато само по лабораторен път. Изобретението му няма никакво практическо значение. Сега търси начини да направи по-евтин процеса за получаване на златото. Но още не е успял.

— Днес не е успял, но утре ще успее — каза Дод. — Въпросът с Микулин е решен. Ето, вземете… Това е мина с голяма разрушителна сила. Ще я поставите в лабораторията на Микулин, така че да избухне, когато той работи там с помощниците си.

Клейтън взе тежката кутия и смутен каза:

— Едва ли ще успея… Микулин не ми разрешава да влизам в лабораторията му. Той има много лаборанти, а във фермата — работници и пазачи… Аз останах толкова дълго във фермата само защото се престорих на тежко болен.

Дод хвърли остър поглед на Клейтън.

— Да не ви е страх? — попита той. — Давам ви два дни да изпълните тази задача. Ако нещо ви попречи, елате тук и ми кажете. В краен случай, ако наистина не ви се удаде, имам друг план. Ще организираме въоръжено нападение. И тъй довиждане, ще се срещнем след два дни на същото място.