Александър Беляев - Златната планина

„И той за същото“ — помисли си натъжен Клейтън. И неочаквано за самия себе си каза:

— Да, отгатнахте. Замесена е жена.

— Е, сега всичко е ясно — рече Дод. — Вие повече няма да стъпите там, Клейтън. Само това липсваше, да защитавате Микулин. Ще дойдете с нас. Имам подръка десетина изпечени бандити. Те бързо ще се справят с хората на Микулин, въпреки че са две дузини.

— Но аз не мога да я оставя — чистосърдечно си призна Клейтън.

— Вие няма да отидете при нея. И вече никога няма да я видите. Сега сте длъжен да ми се подчинявате.

— Но защо да съм длъжен, дявол го взел! — възмути се Клейтън.

— Поне затова — отговори спокойно Дод и насочи към Клейтън дулото на револвер.

— Това естествено е отличен аргумент, но изслушайте ме, Дод. Вие казвате, че имате десетина юначаги… В такъв случай дали аз ще застана на ваша страна, или ще бъда с Микулин, това няма да реши изхода от сражението. Ако ви изменя, ще заповядате на вашите наемни убийци да пречукат и мен — и толкоз. Но аз нямам намерение да ви изменям. Искам само да бъда край момичето и да го спася. Нали няма да убиете млада и красива девойка… Ако остана тук, Микулин ще разбере, че нещо му се готви. И ще вземе мерки. А той не е толкова беззащитен, колкото си мислите. Има мълнии, които държи както факирът змии в кошница. Той може да пусне своите мълнии и те ще ви убият. А ако съм там, той ще бъде спокоен и вие ще изпълните по-лесно плана си.

Дод помисли малко, измърмори „дявол да ги вземе тия влюбени“, но пусна Клейтън.

— Ала помнете, че само да предприемете нещо против мене, ще ви убия заедно с вашата хубавица. Няма да пощадя никого. Почакайте, има още една задача, ще дойда след два дни. Трябва да ми обадите кога ще е най-удобно да нападнем. Елате тук в сряда в полунощ.

„Кога ще свърши това мъчение?“ — мислеше си Клейтън на връщане.

И пак му се стори, че някой го дебне.

„Нервите ми не са в ред“ — тревожеше се той, като поглеждаше назад.

На другия ден Клейтън каза, че не се чувствува добре, и не отиде в лабораторията. Трябваше да реши — с Дод ли ще върви, или срещу него? Но нищо не реши и втория ден прекара в същите размисли. И когато настъпи нощта, той тръгна покрай реката към блатото. И както миналия път нечии стъпки го следваха.

— Аз съм готов — каза Дод. — Кога е най-добре да нападнем?

— Утре. Още рано сутрин някои работници отиват на лов.

— Колко души ще останат във фермата? — попита Дод.

— Двайсет, без мене — отвърна Клейтън.

— Надявам се, че не е нужно да ви смятам — рече Дод. — Промених решението си. Няма смисъл да оставате повече при Микулин. През нощта няма да ви потърсят, а ние утре рано ще нападнем фермата. Моля, вървете след мене.

— Какво, арестувате ли ме? — опита се да протестира Клейтън.

— Наричайте го, както щете — сряза го Дод и като се обърна към водача, каза: — Показвайте ни пътя!

Нощем беше много рисковано да се минава през блатото. Старият ловец неодобрително запляска с устни и крайно предпазливо тръгна в противоположна на фермата посока. Дод пусна Клейтън да върви след водача и остана на опашката.

„Това е насилие — негодуваше Клейтън. — С какво право Дод се разпорежда така? — Той не можеше да се примири с това. — Трябва да си върна свободата, каквото и да става.“

Клейтън вървеше и обмисляше план за бягство. Той изостана малко от водача и неочаквано се хвърли в краката на Дод. Оня падна, преметна се през Клейтън и изруга. Клейтън от пълзя назад, скочи на крака и побягна.

— Ей, къде хукнахте? — извика Дод. Но Клейтън тичаше, без да се обръща. Тогава Дод се закани, че ще стреля. Ала Клейтън продължаваше да тича.

Гласовете на Дод и водача заглъхнаха в далечината. Клейтън вече различаваше окрайнината на гората в края на блатото. Има късмет: въпреки че тичаше направо през блатото, не само не затъна, но нито веднъж не падна. Вече стъпи на твърда земя…

Ах… Неочаквано почвата под краката му пропадна. Блатото!… Той се опитваше да измъкне ту единия, ту другия си крак, но от тези усилия затъваше още по-дълбоко.

Клейтън чувствуваше как краката му бавно потъват в лепкавата кал. Тя вече стигаше до коленете му и ето че и те потънаха в студената тиня. Беглецът се мъчеше да напипа с ръка храст или поне кичур трева, ала напразно: наоколо нямаше никаква растителност.

„Загинах!“ — помисли Клейтън, облян в студена пот. Устата му беше суха. Езикът сякаш надебеля. Очите му се премрежваха. Изведнъж почувствува такава слабост, че седна на студената тиня, но тутакси ужасѐн стана и веднага потъна до кръста. С всяка изминала минута затъваше все по-дълбоко. Тинята стига вече до гърдите му… Клейтън правеше невероятни усилия да помръдне краката си, но те бяха като парализирани. Той вдигна нагоре ръце, за да ги запази свободни колкото може по-дълго… Ето тинята му стига под мишниците… Още няколко минути и ще покрие раменете му, после главата. Клейтън изведнъж почна да вика, но във фермата не чуха вика му. А наоколо бе пусто… Може би този предсмъртен вик ще стигне до ушите на стария ловец и Дод, но те няма да се притекат на помощ на дезертьора.