Александър Беляев - Златната планина

— Ефим! — извика Лор и се хвърли върху гърдите на Грачов, сякаш искаше със собственото си тяло да угаси още тлеещата му дреха. Клейтън потрепера, като усети миризмата на изгоряло човешко месо. Лицето на Грачов беше станало синкавочерно, предпазния костюм, дрехите му и бельото бяха изпокъсани.

Микулин изтича при Лор и я вдигна от земята. Тя го погледна, въздъхна тежко, стисна устни и утихна. Учудващо бързо надви вълнението си. Но Клейтън не можеше да забрави краткия й вик. За приятел и другар една жена — поне американската — не скърби така. Значи Лор или обича Грачов, или приятелството им е много по-силно, отколкото у хората от кръга, в който се движеше Клейтън.

Пак започна да гърми. Мълния отново удари пръта, спусна се по шпила и отиде в земята. Бурята затихна, но положението все още беше опасно. Данилич отнесе трупа на Грачов, а Клейтън съобразяваше какво да предприеме. Изведнъж го осени блестяща мисъл. Той изтича в своята стая и грабна отличната си автоматична пушка. Клейтън беше добър стрелец. Няколко изстрела и счупеният край на пръта падна, той вече не можеше да отклонява мълниите. Още една мълния падна на пръта и вече по кабела изтече в земята. Опасността беше преминала. Микулин погледна с благодарност Клейтън и този поглед го зарадва повече, отколкото очакваше. Не, несъмнено Микулин знае тайната как се печелят сърцата на хората!

Най-сетне бурята утихна. Лор си отиде и в къщи останаха Микулин, Егоровна и Клейтън. Микулин изпрати старицата при Лор.

— Нещастният Грачов — промълви Микулин. Лицето му като че ли се бе състарило, в очите му се появи сподавена, дълбока и искрена скръб, каквато Клейтън никога не беше виждал в живота си. Но след миг спокойният поглед на Микулин вече бе отправен към покрива — към струйката дим, издигаща се на мястото, където мълнията уби Грачов.

Клейтън все повече се възхищаваше от тези хора. Удивяваше го тяхната психика. Може би това е душевността на бъдещия човек? Тази дълбочина на преживяванията и същевременно умението бързо да „пренасочват“ вниманието си върху друго, да съсредоточават душевните си сили върху един предмет? Как дръзновено, без да му мисли, се хвърли Грачов в огъня, за да спаси лабораторията!

— Ама покривът тлее! — извика Микулин. Той изтича за брадва, качи се на покрива и започна да цепи гонта 6 6 Гонт — покривен материал от клиновидни дъсчици — Б.пр. . Скоро лумнаха червеникави огнени езици. — Така си и мислех! — Той продължи да удря с брадвата и се обърна към Клейтън: — Тичайте в лабораторията и донесете пожарогасителя. Той е окачен на стената вдясно до вратата!

И Клейтън, който беше дошъл тук да убие страшния Микулин, с готовност изтича да изпълни нареждането му. Този „студен огън“, скрит ентусиазъм, бе обхванал и него. Той донесе пожарогасителя и се изкачи с мъка на покрива. Оттам видя как от къщата, където Данилич внесе трупа на Грачов, излезе Лор. Ако не беше сериозното й лице и едва свитите вежди, никой не би предположил, че това момиче току-що е преживяло страшна загуба.

— Изгасихте ли? С какво мога да ви помогна? — попита Лор.

— С нищо — отвърна Микулин. — Върви да си починеш, Альонка!

Лор мълчаливо се отдалечи. А Микулин и Клейтън слязоха от покрива.

Същата вечер погребаха Грачов в ковчег от борово дърво, скован от Данилич. Засипаха гроба и постояха мълком край него. Само Данилич шепнеше нещо.

След няколко дни, когато пиеха вечерния чай, Микулин каза:

— Трудно ще ни бъде сега без Грачов.

— Да — отговори Лор. — Ще трябва да повикаме някой от нашите момчета. Но ще загубим доста време.

— Може ли да ви направя едно предложение — намеси се в разговора Клейтън. — Аз съм самотен, необвързан човек. За мене „където е добре, там е родината“, както са казали римляните. Тук ми е добре. Болестните припадъци вече не се повтарят. С всеки изминал ден чувствувам, че оздравявам. С голямо удоволствие бих останал при вас до пролетта, да ви помагам в лабораторията.

Микулин погледна Лор.

— Какво ще кажеш, Альонка, предложението не е лошо? Мистър Клейн вече ми помага и се справя добре с работата. Има сръчни ръце.

Клейтън постигна целта си. Той присъствуваше на опитите и можеше да върви по дирите на Микулин в „пътешествието“ из непознатите страни на молекулите, атомите и електроните. Постепенно Клейтън почна и сам да опознава тези чудесни страни. Знанията му бяха повърхностни и може би не съвсем точни. Но той имаше живо въображение и дори насън виждаше атоми и електрони. Попаднал беше във фантастичния свят на микрокосмоса. Сънуваше централните ядра протони, въртящи се около себе си както слънцето. Виждаше планети електрони, които се въртяха като пумпал и обикаляха централното ядро. Понякога последната „планета“ се откъсваше от своята слънчева система и се доближаваше към друго слънце. Равновесието се нарушаваше. В мъничкия свят се разразяваха истински „космически бури“. Вечните странници — йоните — като комети браздяха слънчевата система на атомите и често им ставаха пленници. Законът за всеобщото притегляне цареше и тук. Скитащите електрони се превръщаха в планети и се въртяха верижно около слънцето. Един свят на вечно движение, който непрекъснато се променяше и същевременно оставаше непоклатим. Постоянно нарушаваното равновесие тутакси се възстановяваше.