Александър Беляев - Златната планина

— Довиждане! Ще гледам да изпълня задачата — каза Клейтън и тръгна по обратния път, като носеше внимателно опасната кутия.

Когато блатото остана далеч зад него, той спря, ослуша се и щом се увери, че никой не го наблюдава, изрови с ръце дупка под корените на една елха, сложи там кутията и я затрупа с пръст.

Наближаваше три часът, когато се прибра във фермата. Прозорецът на лабораторията светеше. Микулин още работеше. Клейтън влезе при него; вратата на лабораторията никога не се заключваше.

— Още ли работите? — попита той и седна на една бяла табуретка.

— Да, и ми потръгна — оживи се Микулин. — Успях да реша задачата по-рано, отколкото си мислех. Искате ли да видите?

Микулин изсипа от малко шишенце щипка златист прах на шепата си.

— Ето злато. Тук са четири грама. И получаването на това злато не струва и пет копейки. Сега се дръжте, Клейн, ние с вас скоро ще преобразим света.

Клейтън стана, прекоси лабораторията и каза:

— Слушайте, Микулин. Вие казахте, с вас ще преобразим света. Защо ми имате такова доверие? Та вие не знаете дори откъде идвам, не ме познавате. Ами ако съм шпионин и съм изпратен тук да ви убия или да открадна тайната на вашето изобретение?

Микулин втренчено погледна Клейтън.

— На драго сърце ще отговоря на въпроса ви. Недоверието се поражда от страх, а аз не се страхувам, затова ви се доверявам. Мен можете да убиете, но нима може да се убие научната мисъл? В най-лошия случай вие само малко ще забавите хода на събитията. И после — говоря лично за вас, — ако сте искали да ме убиете, щяхте отдавна да го сторите. Значи нямате такова намерение или не сте способен на убийство. Що се отнася до моята тайна, моля — крадете, стига да можете.

— Добре, да допуснем, че не се страхувате от политически врагове, но нали могат да се промъкнат обикновени бандити — възрази Клейтън. — Какво ще стане, ако дойдат? Ние сме само трима мъже. Не видях у вас дори пушка. Как ще се защитите? Възможно ли е да не държите на собствения си живот? И после, вие сте отговорен за живота на живеещите тук жени…

Микулин сипа праха обратно в стъкленицата и без да се обърне, каза:

— Клейн, вие или сте влюбен, или наистина нещо ви тревожи. Кажете направо, какво има?

Клейтън се смути. Добре, че Микулин беше зает със своите колби.

— Аз… стори ми се… като се разхождах днес в гората… Счу ми се, че някой пее…

„Защо казвам това, нима ще издам Дод? — помисли си Клейтън. — Може би Микулин ще прати своя великан на разузнаване.“

— Какво толкова се чудите? Тук често бродят ловци — отвърна безгрижно Микулин. — Нека си пеят. Който пее, зло не мисли.

На другия ден Микулин напълно се убеди, че Клейн е влюбен: за пръв път помощникът му счупи две епруветки и направи няколко грешки, докато му помагаше в изчисленията.

Клейтън много се вълнуваше и искаше да си признае всичко. Но същевременно не му се щеше да предаде своя доскорошен приятел, при това съотечественик. Не се решаваше да признае пред Дод, че не иска да изпълни задачата. Дод ще го сметне за страхливец и може би дори за предател… Тогава Клейтън ще си плати скъпо и прескъпо…

Да не отиде при блатото, също е рисковано. Ако Дод организира бандитско нападение, ще си изпати и Клейтън… Не, трябва да отиде, но някак да забави работата? А по-нататък може би ще се намери изход… Най-лесно ще е, ако избяга оттука и остави Микулин и Дод сами да се оправят. Но Клейтън не можеше да си отиде без Лор, а тя, разбира се, не би изоставила Микулин.

Така Клейтън не измисли нищо и тръгна към блатото в уговореното време. Нощта беше тъмна. Струваше му се, че някой се прокрадва след него. Сърцето на Клейтън замираше, когато чуваше зад себе си как изпращява клонче, шумолят листа, въпреки че вятър нямаше. Като че ли някой отместваше клоните с ръка… Нима Микулин го следи? Веднъж Клейтън дори се спря и тихо попита: „Микулин, вие ли сте?…“ — но никой не му отговори.

Ето го и блатото… Дод сигнализира с кратко светване на фенерчето…

— Не чух взрива — каза студено Дод, преди още да му подаде ръка.

— Поставих мината, но тя не избухна. На сутринта Микулин я намери и ме подложи на истински разпит. Той…

Дод хвана над лакътя ръката на Клейтън и я стисна здраво.

— Лъжете, Клейтън. Мината не можеше да не избухне, защото сам я заредих. Кажете, какво направихте с нея? Впрочем можете нищо да не казвате. Вече не ви вярвам. Вие не сте същият. Сякаш са ви подменили. Кажете, какво се е случило с вас, Клейтън? Може би е замесена жена?