Александър Беляев - Амба

Мозъкът доста точно ми посочи маршрута и по тези указания стигнахме дотук, на тоя бивак. „Вървете на север към Адуа, седем километра преди Адуа завийте на изток…“ — такова беше главното направление. Но оттук нататък… Уви, ако Ринг беше читав, сигурно щеше да ни заведе на мястото. Но едва ли би могъл да ни обясни как да намерим Турнер — така, както не можа да ни обясни сега. Висока амба. Отвесни скатове. Дълбока клисура… Хиляди амби и клисури приличаха на това описание. Направих невъзможното — накарах мозъка на Ринг да говори седмица след фактическата му смърт — и въпреки това не можах да получа нужните ми сведения. Цели часове се мъчих с мозъка. Изглежда, той се умори, защото известно време не отговаряше на въпросите ми, а сетне сам ме попита нещо, което ме смути: „Ами аз къде съм и какво става с мене? Защо е тъмно?…“

Какво можех да му отговоря? Частицата от тялото на Ринг явно продължаваше да смята, че той е цял и невредим. Да кажа на останките на Ринг, че той фактически отдавна е умрял, а е оцелял само мозъкът му, не смеех. Не е изключено такъв отговор да порази съзнанието на Ринг, мозъкът му просто да не побере такава мисъл ида полудее. Реших да изхитрувам — да отговоря на въпроса с въпрос. „А вие какво чувствате?“ — попитах като лекар мозъка. И мозъкът започна да ми „говори“ за впечатленията си. Не вижда, не чува. Липсват му и обонянието и слухът. Усеща промяната на температурата. От време на време му е студено на главата. (Знаете, че в Абисиния нощите стават доста студени, разликата в дневните и нощните температури стига до трийсет и повече градуса. Макар че предпазих мозъка от външните влияния на температурата чрез изкуствения „череп“, все пак мозъкът чувствуваше температурните колебания.) Мозъкът чувствуваше и когато го натиснем по „темето“. Така ми и каза: „Някой ме натиска по темето.“ „Боли ли ви?“ — попитах аз. „Малко. Като че ли ми отмаляват краката.“

Можете ли да си представите колко интересно е това. Нали точно в горните дялове на мозъчната кора са нерви, които управляват движенията и съобщават за усещания в долната част на тялото чак до пръстите на краката. По такъв начин получих възможността да проверя всички мозъчни участъци от гледна точка на локализирането на едни или други усещания.

Вагнер свали една книга от лавицата, отвори я и ми го каза една рисунка.

— Виждате ли как са изобразени тук нервните центрове. Натисках различни гънки и бразди и питах мозъка какво чувствува. „Виждам смътна светлина“ — отговори ми той, когато натиснах зрителния център. „Чувам шум“ — отвърна на дразненето на слуховия нерв. Нали знаете, че на различните дразнители всеки нерв отговаря само с една реакция: зрителният нерв предава на мозъка усещане за светлина, независимо с какво възбуждате нерва — със светлина, натиск, електрически ток. Така действуват и останалите нерви. Не е чудно, че моят натиск предизвикваше в мозъка представа ту за светлина, ту за шум — в зависимост от това какъв център засягах. Пред мене се откриваше огромно поле за наблюдения.

Но за какво си мислеше мозъкът през цялото това време? Ето какво исках да науча. Попитах мозъка и за мое удоволствие той ми отговори с доста голямо желание. „Ринг“ помни всичко, което му се е случило (през цялото време мозъкът на Ринг/ беше убеден, че Ринг е жив и здрав). Разказа ми как тримата — Турнер, Ринг и водачът, са навлезли в Тигре, как решили да се спуснат в дълбок каньон, където били изненадани от неочакван проливен дъжд. Бушуващите потоци вода ги понесли по каньона. На няколко пъти на острите завои се блъскали силно в скалите, докато най-сетне били изхвърлени в голямо езеро, образувало се сред широка долина. Тръстиката, растяща на дъното, задържала носените от потока клонаци, треволяк, дори цели дървета, и образувала огромен бент. Пътниците потънали в тоя потоп. Трябвало да се измъкнат на всяка цена от него преди водата да пробие бента и да се понесе нататък с още по-голяма ярост. Невъзможно било да се доберат до брега. Водата кипяла и се пенела; клони и вършини се оплитали в краката им. А водата непрекъснато прииждала и вече преливала над бента. Тогава Турнер извикал на другарите си, че единственото спасение е да се прехвърлят през бента и да се спуснат надолу, след което да се спасят на някое високо място, преди водата да залее пространството под бента. Така и направили. С големи мъки се покатерили на бента и се хвърлили надолу от десетметрова височина. Паднали върху остри камъни. Водачът им си строшил главата и бил отнесен от течението. Турнер си счупил крака и едва-едва изпълзял на брега, само Ринг останал невредим. Двамата успели да се домъкнат до бедно селце, разположено на широка тераса на амбата. Турнер легнал болен, а Ринг се отправил към Адис Абеба за помощ. Благополучно изминал целия път и когато бил само на десет километра от града, някакви разбойници разбили главата му с камък. След като дошъл в съзнание, Ринг все пак успял да намери сили да стигне до Решер. Там отново паднал и загубил съзнание. Като дошъл на себе си, видял Решер и мене, казал няколко думи и пак потънал в мрак.