Александър Беляев - Амба

Но за това още беше рано. Първо трябваше да разбера дали мозъкът на Ринг излъчва някакви електровълни, с други думи, дали работи „умствено“, или животът му се състои само във физическо съществуване на клетките. Теоретично мозъкът би трябвало да мисли. Измайсторих много чувствителен приемник и го съединих с мозъка. Работата е там, че мозъкът излъчва много слаба електровълна. И за да не отслабне още повече, като се разсее в пространството, реших по възможност да събера цялата излъчвана електоренергия. За тая цел сложих мозъка на Ринг във фина метална мрежа, свързана чрез проводник с моя приемник. Сандъкът с мозъка беше изолиран от земята. Електровълните, уловени от приемника, трябваше да се предават на прецизен пишещ прибор. Тънка игла ги записваше на движеща се лента, покрита със специален лак. Избрах кинолентата просто като подходящ материал за запис.

О, ако ме беше видял Решер! Би изкрещял от възмущение пред такова кощунство.

Вагнер замълча, а аз го гледах с нетърпение, без да смея да прекъсна с въпрос мислите му.

— Да — продължи той — приемникът улови излъчването на електровълни; иглата изрисува неведоми писмена върху лентата, също като сеизмограф, отбелязващ колебанията ла земната кора. Мозъкът на Ринг мислеше. Но за какво, за мене си оставаше тайна, заключена със седем ключа. Всичко, отбелязвано на лентата, влизаше завинаги в мозъка ми. На лявата му, по-добрата половина възложих разшифровката на тайнствените знаци.

„Когато е пристъпвал към разчитането на египетските йероглифи, Шамполион не е знаел повече от мене и все пак е успял. Защо и аз да не разшифровам йероглифите на мозъка на Ринг?“ — мислех си аз. Но те дълго време не се предаваха. Преди още да мога да ги чета, аз все пак бях открил, че някои знаци се повтарят. Най-често се повтаряше тоя знак:

Какво означава това, още не знаех. Но повторението на едни и същи знаци вече ми даваше известни опорни пунктове за по-нататъшна работа. Разглеждах зигзагообразните линии върху лентата и се чудех какво ли означават. Нито едно впечатление от външния свят не стигаше до мозъка на Ринг. Той беше потънал във вечна тъмнина и тишина — също като глухоням и сляп човек. Но можеше да живее със спомените си. Може би ей тоя зигзаг е спомен на мозъка за любимото момиче… Да речем, че успея да разшифровам тия йероглифи. Пред мене ще се отвори вътрешният свят на мозъка — последното пристанище на „душата“. Това е много интересно в научно отношение. Но аз преследвах сега не само научна, но и практическа цел — трябваше да попитам мозъка на Ринг къде е Турнер и какво става с него. Значи първо трябваше да постигна мозъкът на Ринг да се научи да ме разбира, но как? Реших, че най-простият път е граничното дразнене на мозъка. Отворих „черепната му кутия“ и започнах да натискам с пръст в стерилизирано гумено чорапче по повърхността на мозъка — отначало кратко, сетне по-продължително. Това трябваше да съответствува на точка и тире, тоест на буквата „а“ от телеграфната азбука на Морз. Ринг можеше и да не знае цялата азбука на Морз. Но за „точка-тире“ сигурно беше чувал. Направих тая манипулация на няколко пъти с паузи, сетне у имах на следващата буква от немската азбука. За първи урок: беше достатъчно, ако мозъкът можеше да запомни четири букви: a, b, c, d.

В същото време наблюдавах лентата. През този своеобразен урок върху лентата се появиха някакви нови линии и щрихи с много по-голяма амплитуда на колебанията от нормалната. Реших, че сигналите ми поне са стигнали до мозъка на Ринг. Може би се е поуплашил от натиска, а може и да му причинявам болка. Така или иначе мозъкът реагира. Сега ми оставаше само да повтарям уроците, докато мозъкът осъзнае, че тези сигнали не са случайни. Само да можеше да разбере, какво се иска от него! За съжаление необикновеният ми ученик излезе доста несхватлив. Турнер беше прав. Искаше ми се да постигна едно — на моя сигнал „точка-тире“ мозъкът да отговори с електровълна — знак върху лентата, който да съответствува на това сетивно впечатление. По-нататък, като си представя една или друга буква или възпроизвежда съответното усещане при сигнализираната от мене буква, мозъкът би получавал възможността по свое желание да ми дава знак за буква подир буква и по такъв начин да влезе в разговор с мене.

Няма да изброявам всички етапи на тая трудна и къртовска работа. Само ще кажа, че упоритостта и изобретателността ми бяха подложени на огромно изпитание. Но с търпение и труд всичко се постига. В края на краищата мозъкът на Ринг проговори. След няколко дни Ринг започна да повтаря след мене буквите, тоест щом си помислеше за тях, излъчваше определена електровълна, която се отбелязваше на лентата с отделен знак. Започнах да „диктувам“ разбъркано; буквите и мозъкът ги възпроизвеждаше вярно. Целта ми беше постигната. Но дали мозъкът разбира значението на натиска, дали го свързва с буквените значения? Продиктувах думата „Ринг“ в очакване мозъкът да я повтори буква по буква. Но за мое учудване на лентата се изписа: „Аз“. Явно Ринг ми отговори: „Да, Ринг — това съм аз“. Отговорът така ме зарадва, че в тоя миг бях готов да допусна, че канибалите са се измамили, като са се отказали от мозъка на Ринг. Той излезе по-съобразителен, отколкото предполагах. Нататък нещата тръгнаха по-леко. Още няколко опита и щях да мога да пристъпя към разговор. Вече не завиждах на лаврите на Шамполион, макар че никой не знаеше за моя успех. Едновременно ми се искаше да разбера къде се намира Турнер и какво си мисли и чувствува мозъкът на Ринг. Но интересите на живата човешка личност трябваше да стоят на първо място. Попитах мозъка за Турнер. Иглата върху лентата се раздвижи. Мозъкът ми изпрати телеграма: „Турнер е жив. В долината бяхме настигнати от проливен тропически дъжд.“ „Къде?“ — телеграфирах на мозъка, като натисках с пръст точки и тирета.