Александър Беляев - Амба

Фьодор започна да ни уговаря да приемем поканата. Уверяваше ни, че отказът може да разгневи старейшината на рода, което ще ни навреди, но аз не отстъпвах. Тогава Фьодор ми намигна многозначително и каза:

— Е, тогава ще ти кажа такова нещо, че ти няма да се откажеш. На вечерята ще има гости. Бели. Един рус и един немец.

Не повярвах на Фьодор. Измислил го е, за да се съглася да отидем на пиршеството: естествено в такъв случай като мой слуга и Фьодор ще дойде и ще получи своя пай. Да срещнеш италианец или англичанин в Абисиния — в това няма нищо чудно. Колониите им граничат с Абисиния, като отрязват владенията на негуса-негущи от морето. Можеш да срещнеш и германец. Но „рус“? Откъде ще се вземе „рус“ в Абисиния? А Фьодор продължаваше да се кръсти и кълне, че ще дойде този „рус“, който е пристигнал заедно с един германец от Адис Абеба и се е настанил в съседното село.

Любопитството ми беше събудено. Ако Фьодор е прав, би било глупаво да не възползувам случая да се видя с мой съотечественик. При това гладът се обаждаше все по-настойчиво. Цял ден не бях слагал нищо в уста, а извървях може би тридесет километра по планинските пътеки.

— Добре, да вървим. Но мисли му, Фьодоре, ако си ме измамил…

На полянката сред островърхите, покрити със слама колиби се беше разположило цялото селско общество. Тъй като слънцето бе залязло вече, младежта беше напалила големи огньове, ярко осветяващи картината на пиршеството на височина две хиляди метра. В центъра на големия кръг седеше старец със сбръчкано лице, но съвсем черна коса — абисинците почти не побеляват. От лявата му страна имаше свободно място, а отдясно седяха двамина европейци — единият от тях красив мъж с кестенява брада и надвиснали мустаци, а другият — блед и рижав млад човек.

Старецът — глава на рода и старейшина на селото — ме покани да седна на мястото до него. Поклоних се и го заех. Много ми се щеше да седна до европееца с кестенявата брада и толкова румено лице, че човек да му завиди, и да си поговоря с него. Но помежду ни седеше нашият гостоприемен домакин, а той, както и всички абисинци, беше доста бъбрив. Наричаха го Иван, или както се представяше сам, „Иан“. Яденето още не беше „доведено“ до масата и засега домакинът ни забавляваше с разговори, като се обръщаше главно към съседа си отдясно. Очевидно Иан искаше да блесне пред нас с образоваността си. Той ни уверяваше, че знае прекрасно какво става по света. В него съществува Абисиния, а още Европия и Туркия. Европия е хубаво, но не много — там няма негус-негущи. Впрочем неотдавна той беше научил, че има и Гърция — „най-голямата държава на света“…

В това време „поднесоха“ първото ястие. Двамина млади, доста красиви абисинци доведоха една крава, като я държаха за ритата. Вързаха й краката. Един стар абисинец взе ножа, убоде я по шията и капна няколко капки кръв на земята. Сетне повалиха кравата. Младият абисинец, въоръжен с остър крив нож, резна кожата на живата крава, обърна я наопаки и започна да реже от филето тесни ивици потръпващо месо. Кравата зарева като сирена на потъващ параход. Явно този рев галеше слуха и възбуждаше апетита на Иан, на когото му потекоха лигите. Жените подхващаха трептящите късове месо, разрязваха ги на малки парчета, посипваха ги с пипер и сол, завиваха ги в питките и ги поднасяха към устата на пируващите. Европеецът с кестенявата брада благодари, но отклони предложения му залък. Той обясни, че на нас, европейците, законът не ни позволява да ядем сурово месо и затова ще ядем печено агънце.

Изведнъж той се обърна към мене на руски:

— Ако не греша, вие сте мой земляк. Не яжте и вие от суровото месо, от него всички етиопци страдат от тении и глисти. И ако всеки месец не се пречистваха, като ядат цветовете и плодовете на тукашното глистогонно растение куссо, то мнозина от тях биха загинали от паразитите.

Аз последвах на драго сърце съвета му и помолих за парче печено агнешко. Моят земляк дъвчеше печеното агнешко и мляскаше толкова силно, колкото умеят да мляскат само възпитаните абисинци. Да си призная, не знаех, че мляскането било признак на добро възпитание.

Когато всички се наситиха, подадоха местното опияняваше питие федзе. Иан нареди да му налеят малко федзе на дланта и го изпи, за да покаже, че напитката не е отровена, след което виното беше предложено и на гостите.

Нещастното „ястие“ продължаваше да реве. Този рев събуди тишината на околните поля и клисури. Започнаха да пристигат гости и от съседните села. Предсмъртният рев на кравата ги събираше като призивен гонг. Гостите бяха посрещнал радушно и взеха участие в изяждането на живата крава. Скоро целият хълбок на кравата беше оголен. Тя риташе конвулсивно с крака, но на това не обръщаха ни най-малко внимание не само мъжете, но и жените. А у децата кравешкият рев и гърчове предизвикваха възторг.