Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

Той опипа наоколо с треперещи пръсти. Беше в легло Чуваше шум от вентилатори на климатична инсталация, почукване и жужене на сервомеханизми. Намираше се на борда на кораб. Беше привързан към леглото. Корабът беше в състояние на безтегловност.

Фойл разкопча ремъците, опря се на лакти и се надигна. Опипа в тъмнината, като се опитваше да открие ключ за осветление или бутон за повикване. Ръцете му се натъкнаха на стъкленица за вода с изпъкнали букви върху стъклото. Разчете ги чрез опипване с пръсти К. К. В-0-Р-Г-А, „Ворга“. Извика.

Вратата на каютата се отвори. На фона й се мярна фигура и се очертаха силуетите на луксозни мебели зад нея.

— Този път те спасихме — каза Оливия Пристейн.

— Оливия?

— Да.

— Тогава е истина?

— Да, Гъли.

Фойл нададе вик.

— Ти си още слаб — каза тя меко. — ела и легни.

Тя го изтласка в приемната и му помогна да се настани в креслото. То бе още топло от нейното тяло. — В това състояние беше шест дни. Мислехме, че няма да оцелееш. Беше изцеден напълно, преди хирургът да открие батерията на гърба ти. — Къде е тя? — задавено попита той.

— Можеш да я получиш, когато поискаш. Не се ядосвай, мили.

Той я изгледа продължително. Неговата Снежна дева, неговата възлюбена Ледена принцеса… бялата атлазена кожа, слепите коралови очи, изящните коралови устни. Тя докосна влажните му мигли с ароматизирана кърпичка.

— Обичам те — каза той.

— Ш-ш-т. Зная, Гъли.

— Ти си знаела всичко за мен. Откога?

— От самото начало знаех, че Гъли Фойл е мой неприятел. Никога до момента, когато се срещнахме, не знаех, че той е Формейл. О, ако само знаех преди. Колко много щеше да ми бъде спестено.

— Знаела си и си ми се надсмивала.

— Не.

— Стояла си отстрани и си се заливала от смях.

— Стоях встрани и те обичах. Не ме прекъсвай. Опитвам се да бъда разумна и това не е много лесно — червенина обля мраморното лице. — Аз не си играя с теб сега. Аз… Аз те предадох на баща си. Направих го. Мислех, че това е акт на самозащита. Но когато извърших това, разбрах, че той е твърде опасен. Час по-късно знаех, че съм сбъркала, защото осъзнах, че те обичам. И сега плащам за това. По-добре беше никога да не разбереш.

— Очакваш от мен да повярвам на това?

— Тогава защо съм тук? — тя леко потрепера. — Защо те последвах? Тази бомбардировка беше кошмарна. Щеше да загинеш само след минута, ако не те бяхме взели. Яхтата ти беше развалина…

— Къде сме сега?

— Какво значение има това?

— Необходимо ми е време.

— Време за какво?

— Не време за… Трябва да събера кураж.

— В орбита сме около Земята.

— Как ме намери?

— Знаех, че ще преследваш Линдси Джойс. Взех един от корабите на баща ми. Случи се отново да бъде „Ворга“.

— Той знае ли?

— Той никога нищо не знае. Живея свой собствен живот.

Фойл не можеше да откъсне погледа си от нея, макар да изпитваше болка от това. Той копнееше и мразеше, копнееше лошото да не се бе случвало и мразеше истината, която съществуваше. Осъзна, че гали нейната кърпичка с треперещи пръсти.

— Обичам те, Оливия.

— Обичам те, Гъли, враг мой.

— За Бога! — избухна той. — Защо го направи?

— Какво? — сопна се тя. — Да не искаш извинение?

— Искам обяснение.

— Нищо няма да получиш от мен!

— Кръв и пари, каза баща ти. Той беше прав. О… Животно! Животно! Животно!

— Кръв и пари, да, и не се срамувам.

— Давя се, Оливия. Подай ми сламка.

— Тогава потъвай. Никой никога не ме е спасявал. Не… Не… Не е така. Не е. Почакай, мили. Почакай — тя се успокои и заговори много меко. — Мога да те излъжа, мили Гъли, и да те накарам да ми вярваш, но ще бъда честна. Обяснението е просто. Живея свой собствен живот. Всички го правим. И ти също.

— И какъв е твоят собствен живот? — Не е различен от твоя… и от този на останалия свят. Мамя, лъжа, унищожавам… като всички нас. Аз съм престъпник, като всички нас.

— Защо? За пари? Ти нямаш нужда от пари.

— Не.

— За власт, за могъщество?

— Не е за власт.

— Тогава защо?

Тя си пое дълбоко въздух, като че ли това беше първата истина, която казва, и признаването й я съсипваше.

— Заради омраза, за да се разплатя с всички вас.

— За какво?

— За слепотата ми — каза тя с угаснал глас, — за това, че съм изиграна. Че съм безпомощна… Трябвало е да ме убият, когато съм се родила. Знаеш ли какво е да си сляп… да получаваш живота от втора ръка? Да си зависим, да се молиш, да си осакатен. „Смъкни ги до твоето положение — казах си аз. — Ако ти си сляпа, направи ги по-слепи. Ако ти си безпомощна, осакати ги. Върни им го… на всички.“