Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— Това? — възкликна яростно той — Това ли е Линдси Джойс? Линдси Джойс от „Ворга“? Попитай я.

„Не зная какво е «Ворга».“

— Питай нея!

"Но аз не мога… Тя е била… Тя обича да командва.})

— Капитан?

„Не ми харесва нейната вътрешна същност. Всичко в нея е болест и мрак. Наранява ме. Искам да отида вкъщи.“

— Попитай я, тя ли беше капитан на „Ворга“.

„Да. Моля. моля. моля не ме карай де навлизам В нея повече. Много непочтено е и боли. Не я харесвам.“

— Кажи й, че аз съм човекът, когото тя не взе на 16 септември 2336. Кажи й, че ми отне много време, но накрая съм тук, за да си разчистим сметките. Кажи й че ще й отмъстя.

„Аз не разбирам. Не разбирам.“

— Кажи й, че ще я убия бавно и жестоко. Кажи й, че имам на моята яхта каюта с обстановка, подобна на тази, в която гних шест месеца на борда на „Номад“, където тя заповяда на „Ворга“ да ме остави да умра. Кажи й, че тя ще се мъчи точно като мен и после ще умре — Фойл разтърси съсухреното дете гневно. — Накарай я да го почувства! Не допускай да се изплъзне, като се въплъти в склотски. Кажи й, че ще я убия жестоко. Следи ме и й предай!

„Тя… Тя не дала тази заповед.“

— Какво?!

„Не мога да я разбера.“

— Тя не е давала заповед да ме изоставят?

„Страхувам се да се включа в мислите й.“

— Влизай, кучи сине, или ще те разкъсам. Какво иска да каже тя? Детето виеше, жената се гърчеше, Фойл беснееше.

— Влизай! Влизай! Измъкни го от нея. Иисусе Христе, защо единственият телепат на Марс трябваше да бъде дете? Сигурд? Сигурд, слушай ме! Попитай я: тя ли даде заповедта да изхвърлят бежанците?

„Не! Не!“

— Тя не я е дала или ти не искаш да я питаш?

„Тя не я е дала.“

— Тя ли даде заповедта да изоставят „Номад“?

„Там е неприятно, болно и студено. Моля! Мами-и! Искам да си отида у дома. Искам да си отида.“

— Тя ли даде запоВедта да се подмине „Номад“?

„Не.“

— Тя не е?

„Не е. Заведи ме в къщи.“

— Попитай я кой го направи.

„Искам моята мами.“

— Питай я кой можеше да й дава заповеди. Тя е била капитан на собствения си кораб. Кой би могъл да я командва? Попитай я!

„Искам моята мами.“

— Попитай я!

„Не. Не. Страхувам се. Тя е болна. Тя е тъмна, черна и неприятна. Тя е лоша. Аз не я разбирам. Искам моята мами. Искам да си отида у дома.“

Детето трепереше и се тресеше, Фойл крещеше. Ехото гърмеше. И когато Фойл посегна яростно към детето, очите му бяха заслепени от блестяща светлина. Цялата катакомба бе осветена от Горящия мъж. Призракът на Фойл стоеше пред него с ужасно лице, с пламтящи очи, вперени в конвулсиращия склотски, който беше Линдси Джойс.

Горящият мъж отвори тигровата си уста. Дочу се стържещ звук. Приличаше на дрезгав смях.

— Боли я — каза Горящият мъж и се намръщи. — Твърде ярко е. По-малко светлина.

Фойл пристъпи крачка напред. Горящият мъж в агония затисна ушите си с ръце.

— Много шумно! — извика той, — Не се движи толкова шумно.

— Ти моят ангел пазител ли си?

— Ти ме заслепяваш. Ш-ш-т — Внезапно той отново засмя. — Послушай я. Тя пищи. Тя моли. Не иска да умира. Не иска да бъде наранена. Послушай я.

Фойл трепереше.

— Тя ни казва кой е дал заповедта. Не можеш ли да я чуеш? Слушай с очите си — Горящият мъж посочи с показалеца си към гърчещата се склотски. — Тя казва Оливия.

— Какво?

— Тя казва Оливия, Оливия Пристейн. Оливия Пристейн. Оливия Пристейн.

Горящият мъж изчезна.

В катакомбите отново настъпи мрак.

В създанието на Фойл се завъртяха цветни светлини. Той се задъхваше и залиташе.

— Черният скок — мърмореше си. — Оливия! Не. Не. Никога. Оливия. Аз…

Почувства ръка, като търсеше неговата.

— Джиз? — изграчи той.

Осъзна, че Сигурд Магсман го беше хванал за ръка и плачеше. Той повдигна момчето. „Боли ме“ — хленчеше Сигурд.

— И мен ме боли, синко.

„Искам да си ида у дома.“

Като държеше момчето в прегръдките си, той се заблъска слепешката в катакомбите.

— Живи трупове — промърмори той. И добави — И аз сред тях.

Намери каменни стъпала, които водеха от дълбините на манастира до повърхността. Влачеше се уморено по стълбите, като усещаше смъртта и опустошението наоколо. Над него блесна ярка светлина и за момент той си помисли, че зората е изгряла. Но после схвана, че манастирът е осветен от изкуствена светлина. Чуваше се тежък тропот от стъпки и команди на нисък глас. На половината път по стъпалата Фойл се спря и се стегна.

— Сигурд — прошепна той, — кои е над нас? Открий.

„Войници“ — отговори детето.