Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— Нямам настроение — каза им той. — Играйте си с някой друг. Той изпразни парите от джобовете си и им ги подхвърли. Грабнаха ги, но не останаха доволни. Те искаха забавление, а той очевидно беше само един безпомощен джентълмен. Половин дузина от тях заобиколиха Фойл с намерение да го подложат на мъчения.

— Любезни джентълмен — усмихнаха се те, — ние сме решили да си направим малко парти.

Фойл бе виждал осакатеното тяло на човек, който е бил гост на такова парти. Той въздъхна и отклони мислите си от виденията, свързани с Оливия Пристейн.

— Добре, чакали — каза той, — хайде да направим партито. Те се приготвиха да го вкарат във въртележка, която наричаха „танц на писъците“. Фойл напипа с език командното табло в устата си и се превърна в най-убийствената машина, изобретявана някога — командос убиец в продължение на седем опустошителни секунди.

Всичко беше извършено без съзнателна мисъл или воля от негова страна. Тялото му следваше програмата, заложена в мускулите и рефлекса Той остави шест тела, прострени върху улицата. Катедралата Сент Патрик се изправяше стабилна и вечна. Далечните огньове се отразяваха с трепкане в зелената медна обшивка на покрива й. Вътре беше пуста и изоставена. Палатките на Фор Майл Съркъс изпълваха храма, осветени и обзаведени, но персоналът на цирка си беше отишъл. Слуги, готвачи, камериери, атлети, философи и мошеници бяха избягали.

— Но ще се върнат да плячкосват — промърмори Фойл.

Влезе в собствената си палатка. Първото нещо, което видя, беше фигура в бяло, свита на килима, която си тананикаше весело. Беше Робин Уенсбъри. Роклята й бе дрипа, съзнанието — също.

— Робин!

Тя продължи да припява без думи. Той я повдигна, разтърси я и я удари. Тя се усмихваше и продължаваше да тананика. Фойл зареди спринцовка със солидна доза ниацин. Отрезвяващото действие на инжекцията върху нейния патетичен полет и връщането в реалността беше мъчително. Атлазената й кожа стана пепелява. Прекрасното й лице се изкриви. Тя разпозна Фойл, спомни си това, което се беше опитала да забрави, изкрещя и падна на колене. Разплака се.

— Така е по-добре — каза й той. — Ти си вечно бягаща от живота, а? Първо самоубийство, а сега това. Какво ще бъде следващото?

„Махай се!“

— Може би религия. Мога да си те представя в редиците на тайната религиозна секта. Контрабанда с библии и мъченичество в името на вярата. Не можеш ли да посрещнеш проблемите на живота?

„Никога ли не си бягал от действителността?“

— Никога. Бягството е за безволевите. За невротиците.

„Невротици… Ти си много образован, нали? Така самоуверен. Уравновесен. Избягваш проблемите в живота си.“

— Аз? Никога. Цял живот съм преследвал.

„Ти бягаш. Никога ли не си чувал за атаката бягство? Да бягаш далеч от реалността чрез атакуването й, отричането й, унищожаването й? Ето това правиш ти.“

— Атака бягство? — Фойл трепна. — Искаш да кажеш, че бягам от нещо?

„Очевидно.“

— От какво?

„От реалността. Ти не можеш да приемеш живота такъв какъвто е. Отказваш. Атакуваш, опитваш се да го натикаш в свой собствен шаблон. Ти атакуваш и разрушаваш всичко, което застава на пътя на твоите собствени ненормални норми — тя повдигна измокреното си от сълзи лице. — Не мога да издържам повече. Искам да ме оставиш да си отида.“

— Да си отидеш? Къде?

— Да живея свой собствен живот.

— Ами семейството ти?

— Ще го търся по свой собствен път.

— Защо? Какво има сега?

— Много ми става… ти и войната… защото ти си толкова лош, колкото и войната. По-лош. Това, което ми се случи тази нощ, е същото, което изживявам всеки момент, когато съм с теб. Мога да издържа на едното или на другото, но на двете — не.

— Не — каза той, — ти си ми необходима. — Готова съм да платя за правото си да те напусна.

— Как?

— Ти загуби всичките си нишки към „Ворга“, нали?

— И?

— Аз открих нова.

— Къде?

— Няма значение къде. Ще се съгласиш ли да ме оставиш да си отида, ако ти разкрия.

— Мога да го измъкна от теб.

— Продължавай. Вземи го — очите и блестяха. — Ще ти свърши работа.

— Мога да те накарам да го издадеш.

— Можеш ли? След бомбардировката тази нощ? Опитай.

Той бе възпрян от твърдостта й.

— Как мога да бъда сигурен, че не блъфираш?

— Ще ти подам едно крайче. Нали помниш човека в Австралия?

— Форест?

— Да. Той се опита да ти каже имената на екипажа. Спомняш ли си единственото име, което издаде?

— Кемп.

— Той умря, преди да свърши изговарянето на цялото име. То е Кемпси.