Алфред Бестър - Тигър! Тигър!

— И експлозиите, Формейл… Те не са само светлина. Те са тъкан, паяжини, гоблени от мрежести цветове. Така прекрасни. Като изящна плащеница.

— Такива са, лейди Оливия.

— Страхувате ли се?

— Да.

— Тогава бягайте надалеч.

— Не.

— А, Вие сте предизвикателен.

— Не зная какъв съм. Страхувам се, но няма да избягам.

— И ще гледате опасността в лицето. Ще направите демонстрация на рицарски кураж — звънкият глас звучеше забавно. — Помислете си само, Галахад. Колко време е необходимо, за да се джонтира. Можете да бъдете в безопасност за секунди — в Мексико, Канада, Аляска. Така подсигурен. Сега там трябва да са пристигнали милиони. Ние вероятно сме последните, останали в града.

— Не Всеки може да джонтира толкова далече и толкова бързо.

— Тогава ние сме последните от можещите. Защо не ме оставите. Идете на безопасно място. Аз скоро ще загина. Никой никога няма да узнае, че сте избягали подвита опашка.

— Животно.

— А, сърдите се. Този шокиращ език. Той е първият знак за слабост. Защо не приложите Вашето правилно решение и не ме отнесете насила в името на моята безопасност? Това би бил вторият знак.

— Да те вземат дяволите.

Той пристъпи по-близо до нея, като яростно стисна юмруци. Тя докосна бузата му със студена, спокойна ръка.

— Не, твърде късно е, мили мой — каза тя тихо. Идва цял рояк от червени резки… надолу, надолу, надолу… точно върху нас. Няма спасение. Бързо, сега! Тичай! Джонт! Вземи ме с теб. Бързо! Бързо!

Той я събори от пейката.

— Животно! Никога!

Задържа я, намери меките коралови устни и я целуна, впивайки жестоко устните си в нейните в очакване на окончателния взрив.

Никакво сътресение не се появи.

— Номер! — Възкликна той. Тя се засмя. Целуна я отново и накрая си наложи да я освободи от прегръдката, Тя си пое въздух, после отново се засмя. Кораловите й очи блестяха.

— Вече отмина — каза тя.

— Още не е започнала.

— Войната ли?

— Войната между нас.

— Нека бъде хуманна война — каза яростно тя. — Ти си първият, който не се е измамил от моя вид. О, Господи! Досадата от рицарите кавалери и тяхната сладникава страст към принцесата. Но аз не съм такава… вътрешно. Не съм. Не, не съм. Никога. Нека бъде дива война между нас. Не ме побеждавай… унищожи ме! Внезапно тя отново стана лейди Оливия — снизходителната ледена дева.

— Мисля, че нападението свърши, драги Формейл. представлението свърши. Каква прекрасна прелюдия за Нова година! Лека нощ.

— Лека нощ — отговори като ехо той.

— Лека нощ — повтори тя. — Наистина, драги Формейл, нима сте толкова непохватен, че не улавяте кога е настъпил подходящият момент да се оттеглите? Можете да си тръгнете сега. Лека нощ.

Той се поколеба, потърси подходящи думи, но накрая се обърна и напусна къщата. Трепереше от възбуда и смут. Движеше се зашеметен, без да осъзнава бъркотията и хаоса около себе си. Хоризонтът беше осветен от червени пламъци. Ударните вълни от атаката бяха раздвижили атмосферата така странно, че духаха ветрове, завити в странни вихри. Трусовете от експлозиите бяха разтърсили града така силно, че тухли, корнизи, стъкла и метал се въргаляха навсякъде. И всичко това при положение, че не бе попаднал директен удар върху Ню Йорк.

Улиците бяха празни, градът беше изоставен. Цялото население на Ню Йорк беше джонтирало в отчаяно търсене на сигурност… до лимита на собствените възможности… пет мили, петдесет мили, петстотин мили. Някой бяха джонтирали в центъра на прекия ядрен удар. Хиляди бяха загинали при джонтексплозии, тъй, като обществените платформи не са били проектирани да поемат тълпи от емигриращи.

Фойл забеляза въоръжения, облечен в бяло Спасителен екип, който се появи на улицата. Един повелителен сигнал, отправен към него, го нагара да осъзнае, че на бърза ръка ще бъде задължен да участва във възстановителните работи. Проблемът с джонтирането беше не как да се евакуира населението от града, а как да се задължи да се завърне обратно и да се възстанови законността. Фойл нямаше никакви намерения да прекара една седмица в борба с пожари и джак-джонтъри. Той акселерира и заобиколи Спасителния екип.

На Пето авеню дезактивира. Акселерацията извличаше толкова много енергия от тялото му, че бе принуден да я възстанови с почивка от няколко минути. Дългите периоди на акселерация изискваха дни за възстановяване.

Крадци и джак-джонтъри бяха вече на работа по авенюто — индивидуално, на тълпи, плахи, но диви. Чакали разкъсваха тялото на живо, безпомощно животно. Спуснаха се към Фойл. Всичко тази вечер беше тяхна плячка.