Игор Бунич - Касапницата в Чечения

Започва се, както е прието в съвременния свят, със Съединените щати. Чиновниците от Държавния департамент, където се появяват дудаевските емисари, така и не разбират какво се иска от тях и за коя по-точно страна става дума — Чечения-Ичкерия те не откриват в нито един справочник на бившия СССР, а на американските географски карти веднага след Терек започва Грузия или Джорджия, както е изписано върху тях. Но Москва реагира рязко и дори с известен оттенък на истерия, като гръмогласно заявява, че Чечения е неотделима част на Русия. А това вече е нарушение на постигнатите по-рано договорености. Никой и не мисли да забранява на Дудаев каквито и да било импровизации на международната арена, тъй като новите ръководители на Русия най-искрено гледат на споразуменията с Дудаев като на онази игра — на царе-крале, която възпитателките в детската градина често водят със старшите групи. И откровено се учудват, когато разбират, че децата възприемат сериозно титлите от своите игри.

Първите разногласия между стратегическите „съюзници“ са незначителни и би могло, ако обстановката зависи само от договарящите се страни, тя напълно да бъде регулирана. Оказва се обаче, че това съвсем не е така.

И над Русия, и над Чечения духат ветровете на радикалните промени.

Но ако някой си помисли, че това са меките ветрове на набиращата сила демокрация, от името на която така обичат да правят изявления в Москва, ще бъде съвсем неточен. Това са вече изцяло други ветрове, които на пориви преминават в щорм.

Москва с векове страда, че както някогашното руско, така и съветското, а сега и днешното руско ръководство винаги са били традиционно разделени — според сполучливия израз на Аркадий Волски — на партия на войната и партия на глупаците. И никога не са можели правилно да преценяват създадената в страната и вън от нея обстановка.

Първата и много голяма грешка на Москва е неизвестно защо царящото там от 1989 година убеждение, че афганистанската война, слава Богу, е свършила. Логичната връзка, водеща до този извод е съвсем неразбираема, но той цари във всички сфери на съветското и постсъветското общество, натрапчиво внушаван от средствата за масово осведомяване. Съдейки по всичко, това дори не е самоизмама, а искрено заблуждение, твърде характерно за руския манталитет: щом съм спрял да се бия и безобразнича, значи е настъпил мир.

Наистина съветските войски по причина, която дори и днес никой не е успял да обясни, нахлуват в съседната мюсюлманска страна и безчинстват там в продължение на 10 години, като изтребват една трета от населението и изравняват със земята около половината населени пунктове. В края на краищата оттам ги прогонва непобедимият дух на народната съпротива, за да се озоват у дома с убеждението, че с това войната е свършила. Но това съвсем не е така. Защото отстъпилата армия довежда на собствена територия, както е ставало и в миналото, армията на противника заедно с неговата идеология.

Това печално събитие донякъде се самоамортизира в условията на последвал бърз разпад на СССР. Сраженията, разгърнали се на територията на Таджикистан и страните от Закавказието, които вече са се превърнали в суверенни държави, са представени като резултат от вътрешни междуособици, а не като продължение на афганистанската война. Но докато за военното поражение на СССР в Афганистан още би могло да се спори, става ясно, че идеологическото поражение на съветската империя е пълно и съкрушително.

Противопоставянето на вече издъхващата марксистко-ленинска догма на набиращия сили ислямски фундаментализъм завършва с пълна победа за последния. Създалият се на територията на бившия СССР след краха на комунистическия режим (и с нищо конкретно не запълнен и до днес) абсолютен идеологически вакуум позволява на чувствително военизиралия се през десетгодишната кървава война ислямски фундаментализъм да нахълта пред очите на руските войски в земите, където традиционно е почитан, и да превърне във враг всичко, което има руски признак, което произлиза от неверниците, от гяурите, унищожаващи исляма и дълги години държали в робство мюсюлманските народи.

На това предизвикателство загубилата самообладание Москва не може да отвърне с нищо друго освен със системите за залпов огън. Комунистическата идеология е мъртва, деградиралата заедно с цялото съветско общество християнска църква е още слаба, за да представлява някаква идеологическа сила, а никой не е подготвен за такъв обрат на събитията. Остава й само да се надява на армията и от време на време да показва по телевизията отрязаните глави на руски войници на фона не на афганистанските, а на таджикистанските планини.