Игор Бунич: Касапницата в Чечения

Често ме упрекват, че в книгите си не посочвам източници, че не се позовавам на никого. Очевидно моите критици не си дават сметка, че пиша за масовия читател, а не правя докторски дисертации.

Но тази книга искам да започна направо с позоваване… на самия себе си. В края на хрониката си „Мечът на президента“ бях писал за опасността от зараждането на нова епоха — епохата на политическата клоунада. Когато на политическата авансцена започнат да крещят и да вият, да се псуват и бият клоуни — предупреждавах аз читателите си, — това означава, че в дъното на неосветената част от сцената се извършва смяна на декорите и актьорите и се подготвя следващият акт. Бъдете внимателни! Не допускайте следващото действие да ви завари неподготвени за смъртоносните му „трикове.“

Тези думи написах през декември 1993 година, когато във въздуха още се носеше силното ехо от танковите залпове срещу помпозното здание на Белия дом в центъра на Москва. Ехото така тътнеше, че пораждаше опасението да не би всеки момент да прерасне в безкрайна оглушителна канонада от хиляди артилерийски и танкови дула, подсилена от рева на системите за залпов огън и свистенето на авиобомби.

Така и стана. Твърде кратък се оказа антрактът между двете действия със смъртоносни трикове.

И както е според изискванията на жанра, в сравнение с първото действие напрежението във второто достигна много по-висок градус и, което се цени от зрителите, доведе до твърде изненадващ край. Наистина страшно вълнуващо! Но какво ли пък ще е третото действие, което задължително трябва да бъде по-увличащо и от второто?

Навъсено се надига над свободна Русия тежкото утро на 25 ноември 1994 година. Сутрешните вестници посрещат новия ден с израза, че нашата демокрация прилича на светофар, на който и трите светлини са „запалени“. На Московската валутна борса американският долар е скочил с 18 пункта в сравнение с вчерашния ден и сега се равнява на 3216 рубли.

В една от столичните църкви тече заупокойна служба, отбелязваща 40 -ия ден от убийството на журналиста Дмитрий Холодов, разкъсан от поставена в чантата му бомба. Разследването на това убийство се води под личния контрол на самия президент Елцин. Впрочем, както твърдят столичните циници, личният контрол на „президента“ дава гаранция, че убийците никога няма да бъдат намерени. Още повече, че покойният Холодов като кореспондент на скандалния вестник „Московский комсомолец“ е кръстосвал Чечения и съседните й територии, стремейки се да изясни откъде в свободната Ичкерия пристигат тези ешелони с оръжие и боеприпаси, чийто сгъстен график на движение напомня навечерието на битката при Курската дъга.

Пет пари не даваме за тоя журналист, пръкнал се в някакво жалко „вестниче!“ — заявява кандидатът за бъдещ президент на свободна Русия и настоящ депутат в Държавната дума Владимир Волфович Жириновски, който винаги по този грубоват начин осведомява народа за мнението на президентското обкръжение. Това той казва пред свои поддръжници в Краснодар. Но и те са донякъде шокирани. Вярващите и богобоязливи хора не обичат такива резки изказвания за мъртвите, дори те да не са им били симпатични приживе. Така че на това място речта на вожда не е прекъсната от оглушителни аплодисменти…

След четирийсетдневно следствие по делото за убийството на Холодов ФСК 1 1 ФСК — Федерална служба за контраразузнаване. — Бел. прев. за пореден път потвърждава високата си репутация, като стига до сензационния извод, че убийството на Холодов е свързано с неговата професионална „дейност“, както оповестява ръководителят на Центъра за връзки с обществеността при ФСК генерал Александър Михайлов. Лицето на генерала е силно озарено от важността и значимостта на направеното съобщение, сякаш той и неговите колеги са открили нов физически закон.

Фактът, че и след четиридесет дни във ФСК все още помнят убийството на Холодов, предизвиква известно учудване, тъй като Федералната служба за контраразузнаване и без това си има толкова много други задачи, в сравнение с които убийството на някакъв незначителен журналист изглежда просто смешно.