Игор Бунич - Касапницата в Чечения

И възниква съвсем резонният въпрос: а кой изобщо е този Дудаев? Не си ли въобразява той много? И каква е тази независима Чечения?

Разбира се, най-недоволни са бизнеспартньорите на чеченския генерал, справедливо смятащи, че той свлича от тях прекалено високи проценти за посредничество в дейността им, колкото сложна, толкова и незаконна. Особено негодува споменатата вече „Кубанска банка“ в Кипър, занимаваща се с прехвърлянето на руско-казахстански алуминий на Запад с помощта на фалшиви „чеченски“ авизо: според предварителните й разчети става ясно, че доходите й биха се увеличили многократно, ако в Грозни има по-малко алчен и повече сговорчив посредник. Идеалният вариант е в Грозни да се изпрати самия Николай Егоров (в качеството му на наместник например), който да поеме предишните пълномощия на Дудаев.

Дори и президентът на суверенния Казахстан Назърбаев на срещата си с Елцин в началото на лятото на 1994 година изразява известно недоумение с явна нотка на недоволство от факта, че този толкова отговорен пост в Грозни заема някакъв си безотечествен генерал. А в същото време законният претендент за него Доку Завгаев е принуден да се свива в един малък кабинет в дъното на Елциновата администрация.

Впрочем президентът Назърбаев (бивш първи секретар на ЦК на компартията на Казахстан) освен династически има и други, по-земни причини да бъде недоволен от наглото парвеню в Грозни.

Работата е там, че когато става суверенна държава, Казахстан също не „обижда“ Русия, обявявайки за своя собственост военно-космическия комплекс в Барнаул и което е още по-обидно, Карагандинския минно-металургичен комбинат. Това гигантско предприятие, построено с цената на живота на стотици хиляди лагеристи от сталинския Карлаг — концлагер, голям почти колкото Европа, би могло практически само да задоволява целия свят с необработена руда и всички видове металургична продукция. Трябва да се каже, че точно този комбинат се превръща в един от основните стимули на суверенизацията за Назърбаев, който бленува охолен живот за сметка на продажбата на различни производни на горещия и студения прокат на Запад.

Обаче скоро тези негови мечти се разсейват, тъй като става ясно, че чистотата на металургичната продукция е крайно ниска — каквато не е била на Запад и през първата половина на миналия век. Поради това тя е и абсолютно неконкурентоспособна на западния пазар. (Също както и украинското жито, от което, шантажирайки Русия, са се надявали да го ударят на живот самостойниците 22 22 От укр. — самостойните, независимите. — Бел. прев. в Киев.)

За спасяването на положението в Казахстан спешно заминава от Москва бившият министър на металургията на СССР, а понастоящем ръководител на мощната корпорация „Росчермет“ Олег Сосковец. Някога Сосковец, който е роден и израснал в Казахстан, е бил директор на Карагандинския комбинат, а Назърбаев по същото време е там парторг. В Алма Ата пристигналият Сосковец получава длъжността министър на промишлеността на Казахстан с ранга на заместник-премиер.

Това става още през февруари 1992 година, когато огромният комбинат е вече на границата да спре да работи и са нужни радикални мерки за неговото спасяване. Производството му, съобразено с робския труд на лагерниците от времето на победното шествие на неразвития социализъм, се намира на равнището на каменния век; то е трудоемко и извънредно мръсно от екологична гледна точка, но затова пък е най-евтиното на света, тъй като за заплати на работниците се изразходват толкова малко пари, че дори е срамно да се говори за тях на всеослушание. Пък и те от януари 1992 година не се изплащат, така че най-скъпото в света производство минава гратис.

Едновременно със Сосковец в Казахстан се появява и вицепрезидентът на вече споменатата компания „ТСС“ Лисин, който през съветско време е бил заместник на Сосковец в минно-металургичния комбинат. Осигурил си подкрепата на две правителства — руското и казахстанското, — Лисин бързо финансира производството и успява да постигне непрекъснатия му пласмент срещу правителствено разрешение дейността му да обхване и металургичните гиганти в Сибир.

А това се прави по смешно прост начин. Парите, получени по фалшиво авизо, се изпращат чрез Грозни в банката в Кипър, където се изпират, а сетне заминават за Сибир и Караганда. А оттам вече не е известно къде потъва продукцията, включваща стотици тонове дефицитен алуминий, обръщани в долари, които на свой ред изчезват в Москва, Алма Ата, Грозни и разните чудновати банки на Запад.