Игор Бунич - Касапницата в Чечения

След победоносния завършек на операцията в Абхазия на армията на генерал Дудаев не й се удава нова подобна възможност пак да се изяви. Очевидно овладяването на Сухуми от отрядите на Шамил Басаев за мнозина (ако не и за всички) е твърде поучителен нагледен урок. Но на Дудаев с надежди гледат не само неговите естествени съюзници в т. нар. „Конфедерация на планинските народи на Кавказ“, а както изглежда — и естествените му противници от средите на възраждащите се кубански, терски и прочие казаци, които мъчително дълго се отърсват от бутафорната си декоративност. Нали на всички е добре известно, че не може и дума да става за сравнение между планинския и казашкия сепаратизъм, разтърсвал Русия почти през цялата й история още от времената, когато зад Терек не е имало нито една християнска душа…

Скоро обаче Москва възлага на генерал Дудаев изпълнението на поредната му деликатна задача.

Обстановката сред руините на сгромолясалата се империя се променя с всяка секунда — като във финалния стадий на сражението при Ватерло.

Вгледаме ли се във всички загуби на Москва след разпада на Съветския съюз, ще трябва да си признаем, че най-болезнената от тях е без съмнение загубата на контрола на азербайджанския нефт. От нея повече горчи поради факта, че целият мощен нефтохимически комплекс в Азербайджан е започнат от нулевия цикъл, създаден и разгърнат именно от Русия при съвсем скромното участие на местното население, което на всичко отгоре се обучава в нефтените ВУЗ-ове за сметка на Москва. Затова още когато през 1990 година съветската армия завзема с щурм Баку, в нейното нервно поведение, изразило се в безконтролна стрелба по всичко, което помръдва, се чувства тревогата на Москва за своето главно богатство, на чиято база всички московски вождове — от Сталин до Андропов — се се надявали да се доберат до комунистическото утре.

Агонизиращата КПСС, трескаво опитваща се със слабеещите си ръце (и мозъци) да задържи своите несметни богатства, обаче губи контрол над обстановката практически навсякъде, включително и в Азербайджан, където е свален и бяга в Москва кремълското протеже Муталибов.

На власт в Баку идва Народният фронт, начело със „свободно избрания президент“ Елчибей, който веднага се дистанцира от Москва, като предлага огромните нефтени богатства на енергичните западни монополи. На този жест Москва вече не може да не реагира въпреки създалото се впечатление, че по това време тя си има по-важни грижи.

В Азербайджан веднага започва подготовка за държавен преврат. За водач на преврата е избран самозваният полковник Сурет Хюсеинов, някогашен директор на вълненопредачна фабрика, а сега командващ армейския корпус в Карабах. При това толкова блестящо, че отстъпва на слабо въоръжените арменски опълченци почти една трета от територията на страната, за което, както подобава на истински пълководец, Хюсеинов незабавно обвинява правителството на Елчибей.

В един прекрасен ден Сурет Хюсеинов поема от базата си в Гянжа по посока на Баку, който отстои на повече от 150 километра. Начело е „газката“ със самия Хюсеинов, а подире й — два стари очукани на вид туристически автобуса. Колоната завършва с един танк Т-55 без оръдие. Тръгнали са за столицата на Азербайджан, за да свалят президента Елчибей. Изпратените срещу „метежниците“ правителствени войски са се разпръснали някъде по пътя. Никой не спира колоната — представителите на ОМОН и ГАИ 21 21 ГАИ — Държавна автомобилна инспекция. — Бел. прев. раболепно козируват и й дават път. А иззад стъклата на автобусите светят белозъби усмивки на фона на черните старателно подстригани бради на доблестните бойци на Шамил Басаев. Те нежно са прегърнали автоматите си, а на главите им, за разлика от паметните дни на сраженията в Абхазия, зеленеят ленти. Посветените трябва да знаят, че става дума за воини на Аллаха, които никого не съветват да си има работа с тях. Впрочем никой и не се опитва. Президентът Елчибей е откаран в родния му Нахичеван, а на неговото място оттам пристига легендарният Гайдар Алиев, когото, кой знае защо, Москва смята за свое протеже.

Че на кого другиго би могъл да бъде протеже бившият шеф на КГБ на Азербайджан, бивш първи секретар на ЦК на Компартията на републиката, член на могъщото кремълско Политбюро и любимец на Брежнев и Андропов?

Ама ядец. Седемдесет и две годишният ветеран на КГБ и ЦК на КПСС съвсем не възнамерява да плува в руслото на московската политика или поне да се съобразява с нея. Той смело продължава нерешително започнатото от Елчибей дело. И предоставя гигантските запаси от азербайджански нефт на империалистическите акули, заделяйки за Русия, като прикаспийска страна, 5 % от бъдещата печалба.