Игор Бунич - Касапницата в Чечения

След разпада на съветската империя, изтеглянето на съветските войски от Източна Германия и Прибалтика и краха на държавната идеология натрупалата се за 70 години комунистически режим агресивност настоятелно търси някакъв изход. Тази страшно действена агресивност, от десетилетия (ако не и от векове) насочвана все към Запада, след позорния развал и пълната й катастрофа там още повече е нараснала и като побесняло чудовище се мята из страната, търсейки изход и приложение. Манипулирайки почти всички процеси в повалената и фактически неуправляема страна, глобалните геополитически сили бавно, последователно и настойчиво я обръщат с лице на юг — дано повече никой в Европа и Америка не си запушва ушите при рева на двигателите на десетките хиляди руски танкове край Елба.

Точно това глобално обръщане, подсилено от най-неочаквани източници (като книгата на Жириновски „Последен скок на Юг“), канонадата, чуваща се откъм таджикистанската граница и от всевъзможните кавказки фронтове, нарастващата антикавказка пропаганда, както и печалната участ на отрязания от Русия и постепенно превръщащ се в ненужно желязо Черноморски флот посочват направлението, вектора на неудовлетворената активност.

А поредицата твърде странни терористични актове, периодично извършвани на летището край Минералние води, където чеченците пленяват автобуси със заложници, нагорещяват общественото мнение до степента на жажда за възмездие. Дали тези чеченски терористи са обикновени криминални престъпници, завербувани от ФСК (както твърдят дудаевските източници), или са агенти на Дудаевата служба за сигурност, за което постоянно намекват правителствените източници в Москва, не е толкова важно. Те своята работа са си свършили, след като векторът на руската агресивност вече се насочва в южно направление и опасно се придвижва срещу вектора на чеченската ненавист.

Събрани накуп, към средата на 1994 година гореописаните събития карат всички в Кремъл да стигнат до единодушното мнение, че режимът на генерал Дудаев в Чечения трябва да бъде ликвидиран.

Тази постановка на въпроса е гледна точка дори и на не толкова агресивни политици, тъй като агресивните политици са склонни да смятат, че трябва да се ликвидира не само режимът на генерал Дудаев, а и самата Чечения. Инак неизбежно ще се появи някой нов Дудаев — още по-умен и по-хитър от сегашния.

За щастие в средата на май 1994 година, когато този въпрос за първи път влиза в дневния ред на Съвета за сигурност към президента на Русия — един абсолютно противоконституционен орган на личната власт на Борис Елцин — все още никой не мисли сериозно за война.

Обсъжда се възможността за лична среща между Елцин и генерал Джохар Дудаев.

Повечето съзнават, че Русия и без това се намира по всички показатели в прединфарктно състояние, та само това й липсва сега — да започне някъде война. А особено пък на собствената си територия.

Поради това за най-разумно се смята решението да бъде провокирана гражданска война на територията на самата Чечения, като се окаже морална, финансова и по възможност (именно — по възможност!) военна помощ на антидудаевските сили. Разбира се, има се предвид помощта с оръжие и боеприпаси.

И само това.

Но всемогъщата Орис вече владее нещастната страна против нейната съдба.

Без да се впускаме в подробности, само ще отбележим, че точно по това време зад кулисите на политическата сцена отново се появява Руслан Хасбулатов. Освободен от затвора по т. нар. Думска амнистия и предупреден, че незабавно ще го върнат зад решетките, ако възнамерява пак да се занимава с политика, Хасбулатов изнемогва на стария си професорски стол, лишен от власт, от петолъчка, от привилегиите си и много други неща, с които той е привикнал, обявявайки се за „глава на представителната власт“. Сега професорската длъжност, от която някога се е озовал във Върховния съвет на РСФСР, му изглежда съвсем жалка и нищожна. Той опитва да се поразвлича с писането на, както на него му се струва, невиждано умни книги, но това бързо му доскучава, понеже, ако използваме думите на Владимир Жириновски, „соковете на неговия мозък“ работят само за възвръщането на предишното положение и власт. Та него така грубо са го съборили долу, точно когато до самия връх му е оставал някакъв си половин вершок 23 23 1 вершок = 44 см. — Бел. прев. , а той вече е изпращал ревящата от възторг и ярост тълпа да щурмува Кремъл! Мисълта за това изгаря сърцето на ексспикера и трескаво търси пътища и възможности за ново изкачване на „сияйни висоти“.