Дейвид Брин - Практически ефект

Острието бе дълго, гладко и блестящо като на добре наточен бръснач, но същевременно гъвкаво, сякаш бе от гума. Дръжката бе издялана за ръка, по-малка от неговата, но така, че да осигурява удобен и здрав захват.

Долния й край бе оформен като драконова глава. Денис искрено се надяваше, че оригиналът съществува само в неговото въображение.

Подразни се от това, че не е в състояние да определи със сигурност от какво е направен ножът. Съмняваше се, че където и да било на Земята — при целия й технологичен напредък — може да се изработи толкова фина и изящна вещ. Което пък на свой ред поставяше под съмнение идеята за примитивността на тукашните обитатели.

Може би нападателите са тукашният вариант на крадци или пък са невежи деца? (В такъв случай какво означаваше преследването на фигурата в бяло — игра на гоненица?)

Опита се да гледа оптимистично на нещата. Това от което се нуждае, е малко метал и няколко дни в добре оборудван цех, където да поправи повредените части. Ако се съди по качествата на ножа, местните обитатели би трябвало да разполагат с необходимото техническо оборудване. Може би дори знаеха повече от хората за обработката на различни материали. Ако е така, мисията ще приключи с небивал успех — контакт с високо развита, човекоподобна цивилизация!

— Какво пък, ще взема да сменя джобната си нокторезачка за някой гомпвриц или к’к’кгламтринг — промърмори той. — А като се върна — продавам извънземната джунджурия, и ето ме богат!… Посланик Нюел! Предприемачът Нюел!

Духът му започна да се повъзвръща. Какво е животът, ако не поредица от несекващи изненади?

Слънцето се снишаваше в посоката, която Денис реши да нарече „запад“. На хоризонта се очерта висока планинска верига, простирайки се от юг на изток около долината, в която се намираше. Реката хвърляше галещи окото отблясъци, извивайки към южния край на планините.

Денис остана очарован от невероятно красивия залез на този чужд и все още непознат свят. Погледът му неволно се плъзна по извивките на реката… Той се намръщи.

Имаше нещо странно в начина, по който бе очертано речното корито през хълмовете. То се издигаше и спускаше… издигаше и спускаше…

Това не е река, осъзна Денис.

Беше път.

Нищо не те приближава повече до някой чужд свят, колкото това да копаеш дупка в него. Умората, звънът на метал в камък, сладникавият мирис на хумус и влажното ухание на смазани насекоми — всичко това вкупом блъскаше сетивата и прогонваше и последното съмнение в реалността на това място.

Денис се облегна на лопатата и изтри потта от челото си. Физическото натоварване набързо разсея шока от случилото се предния ден и възвърна посмачканото му самочувствие.

Той заглади с плоското на лопатата купчината и я покри с изсъхнала трева и листа. Не беше в състояние да вземе по-голяма част от запасите със себе си в предстоящото пътешествие, но не биваше да ги оставя в капсулата. Дори минимално количество свръхнормена материя във вътрешното пространство би попречило на хората от Първа лаборатория да изпратят друг изследовател.

Върху външната повърхност на люка надраска кратки указания за мястото, където е заровил подробен доклад за случилото се, заедно с излишното — за момента — снаряжение.

Доколкото познаваше Фластер и Брейди, нямаше да се колебаят дълго, преди да изпратят втори човек. Денис не хранеше напразни илюзии — той бе единственият, поне засега, който можеше да поправи механизма за връщане. Не можеше да си позволи повече грешки.

Една вече бе направил — при това непростима. Тази сутрин, когато отвори люка на капсулата и излезе в мъгливото утро, откри, че роботът е изчезнал. След около час тършуване из околността установи по следите, че механичният разузнавач е поел през нощта, следвайки почти права посока — точно на запад.

Вероятно бе тръгнал по дирите на човекоподобните, за да научи нещо повече за тях, спазвайки инструкциите, които му бе дал Денис.

Ядоса се на глупостта си, задето си бе позволил да разсъждава на глас пред тъпата машина. Всъщност какво друго да очаква, когато за това е програмирана — да слуша и да изпълнява. Негова е вината, че не отмени командите, които неволно бе дал.

На всичко отгоре не бе определил срок за изпълнение на задачата. Сега роботът ще се влачи след местните обитатели и ще следи действията им, докато изчерпи всички резерви на записващото устройство!

Всъщност не е ли странен и необясним подобен прекомерен ентусиазъм за един най-обикновен робот? Изглежда, Брейди не се майтапеше, когато разправяше, че нещо им ставало тук на машините.