Дейвид Брин - Практически ефект

… означаваше, че вече е на аномалния свят.

Денис загледа тъпо вратата. Опипа зад себе си и се отпусна на един от сандъците. Сетне, неочаквано дори за самия себе си, избухна в смях! Не можеше да спре, а от очите му бликнаха истерични сълзи.

Никой досега не е бил отрязван така категорично от пъпната връв на родния си свят, за да бъде запокитен толкова надалеч.

Всяко хлапе обича да чете за приключения и опасности, но ако наистина му се случи нещо подобно ще зареве и ще се скрие в скута на майка си.

С други думи, като първоначална защитна реакция смехът не беше толкова страшен.

Денис срещна втрещения поглед на Прасльо — беше кацнал на един по-висок сандък.

„Дали пък да не измисля някое по-свястно име на това място — рече си той. — Фластерия никак не подхожда.“

Ужасът от пълната изолация беше изчезнал. Денис се обърна и погледна втората врата — единствената, която сега се отваряше.

Вратата към другия свят.

Все още не му даваше покой тази „промяна в комбинацията от физични закони“, за която бе споменал Брейди. Дори досадникът да казваше истината, сигурно беше нещо съвсем незначително, щом не бе повлияло на биологичната еволюция.

Денис си припомни един научнофантастичен разказ, където малка промяна в електропроводимостта бе довела до неимоверно нарастване на човешката интелигентност. Ами ако е нещо от тоя род?

Не се чувстваше по-умен. Доказателство за последното бе, че дори не си спомняше заглавието на разказа. Прасльо се спусна от наблюдателния си пост и се приземи в ръцете му. Измърка и го погледна отблизо с изумрудените си очи.

— Сега аз съм чуждоземецът — рече му Денис. — Е, Прасльо? Добре дошъл ли съм тук? Ще ми покажеш твоя свят?

Прасльо извряка. Изглежда гореше от нетърпение да излезе навън.

— Добре. Да вървим.

Той пристегна колана с пъхнатия в кобура игломет. После зае „изследователска“ стойка и дръпна ръчката на вратата. Налягането се изравни с тихо свистене и ушите му изпукаха. Люкът се отмести встрани и освободи пътя на слънчевата светлина от новия свят.

Капсулата се беше катурнала върху нисък, покрит с изсъхнала трева хълм. Единият му склон се спускаше надолу, където на около половин миля го прорязваше малка река с ниски брегове. Жълти и тъмнозелени петна допълваха пейзажа.

Дървета.

Да, изглеждаха като истински дървета и небето беше синьо, изпълнено с бели перести облаци.

За един неопределен момент от време му се струваше, че всичко наоколо е пропито с някаква неестествена, зловеща тишина. Малко по-късно осъзна, че сдържа дъха си откакто люкът е отворен. Дори лекичко му се виеше свят.

Той пое с пълни гърди хладния, чист въздух. Ветрецът донесе шум на полюшваща се трева и пукот на клони. С него дойдоха и първите ухания… тази несравнима смесица на хлорофил и хумус, мирис на суха трева и влажна, дъбова кора.

Денис подаде глава от шлюза и погледна дърветата. Май наистина бяха дъбове. Все едно, че беше някъде из Северна Калифорния.

Възможно ли е наистина да е на Земята? Дали зев-ефектът отново не ги е изиграл, поднасяйки им телепортация, вместо междузвезден полет?

Вече си представяше как се обажда на Фластер от някой уличен телефон, за да го зарадва с новината. Естествено за негова сметка.

Денис почувства остро пробождане от нокти в дясното си рамо. Прасльо разтвори мембраните си, изхвърча от шлюза и се стрелна право надолу към близката дъбова горичка.

— Ей, Прас! Къде си тръгнал…?

Викът на Денис замря в мига, когато осъзна, че той не може да е Земята. Това бе родината на Прасльо.

Той започна да забелязва някои дребни подробности — формата на тревата, папратоподобните растения край реката, непознатото ухание във въздуха.

За всеки случай, преди да излезе, провери дали иглометът е в кобура и дали гетите обхващат плътно горния край на високите му обувки. Сухата трева изпращя под него. Из въздуха кръжаха дребни, черни насекоми.

— Прас! — извика той, но животинчето се беше изгубило от погледа му.

Денис се огледа, напрегнал всички сетива. Знаеше, че първите няколко минути в непознат свят могат да бъдат най-опасните.

Не беше лесно едновременно да следи небето, гората и кръжащите около него насекоми, та затова не забеляза малкия робот, докато не се спъна в него и се просна в цял ръст. Претърколи се инстинктивно, а иглометът вече бе в ръката му. Усещаше как кръвта блъска в слепоочията му.