Дейвид Брин - Практически ефект

Въздъхна с облекчение едва когато видя, че това е един от автоматичните разузнавачи на Сахаратех.

Камерите на робота го проследиха с едва доловимо бръмчене. Наблюдателният купол се завъртя бавно. Денис прибра игломета.

— Я ела тук! — нареди той.

Няколко секунди роботът обмисля заповедта. Сетне верижните му колела се завъртяха и той запълзя по тревата, за да спре на около метър от него.

— Какво държиш там?

Нещо стърчеше от механичната ръка — блестящ метал с изкривена пинсета в единия си край.

— Това не е ли парче от друг робот? — попита Денис, надявайки се, че греши.

В сравнение с някои от по-сложните електронни машини, с които Денис бе работил, разузнавателният робот беше направо тъп. Но все пак разбираше съвсем прости изречения. Зелената светлина, която блесна върху купола му, означаваше потвърждение.

— Откъде го взе?

Малката машина се завъртя и посочи с една от механичните си ръце.

Денис се надигна и огледа района, но не видя нищо, заслужаващо внимание. Тръгна в същата посока, като разгръщаше високата трева, докато стигна едно равно, обрасло с тръстики място. Тук спря и втренчи стъписан поглед.

Площадката пред него бе като склад за резервни части на открито… като добре поддържано автогробище… като битпазар за ненужна електроника.

Един… не, цели два разузнавателни робота бяха разглобени — доста невежо и грубо — а частите им бяха подредени прилежно в стройни редове, сортирани по големина и форма, сред щръкнали чимове трева.

Денис коленичи и вдигна една въртяща се камера. Беше изтръгната от рамата, а лещите й бяха изсипани на тревата като стъкълца на сергия.

От утъпканата кал се подаваха кабели, пружини и разкъсана изолация. Денис присви очи и се наведе — тук-там, сред останките от машинария, се виждаха съвсем ясни отпечатъци от човешки стъпки.

Докато разглеждаше тази добре поддържана гробница от механични части — зъбчати колелца, командни табла и разпределителни кутии, заедно със следите в меката почва — си спомни един надгробен надпис, който бе прочел върху някакъв камък в Ню Инглънд.

„Знаех си, че това ще се случи някой ден.“

От малък вярваше, че се е пръкнал на този свят за да осъществи нещо наистина необикновено. Ето че се сбъдна — точно под носа му имаше цял куп неоспорими доказателства за съществуването на извънземен разум.

Сякаш прогледна и вече забелязваше много повече необясними различия. Тревата всъщност не беше трева, а някакво непознато, сплетено по особен начин, растение. Горичката от причудливо закривени дървета бе като граница на спотаена в здрача й заплаха. Денис почувства, че по гърба му полазват тръпки на ужас.

Нещо щракна зад гърба му и той се извъртя, измъквайки игломета от кобура. Но това беше само разузнавателният робот, който се ровичкаше като клошар из частите на двамата си разчленени предшественици.

Денис вдигна едно контролно табло и го огледа с почуда — беше изтръгнато, при това с невероятна сила, направо с част от стената около буксата. А можеше съвсем лесно да се извади — само с едно леко завъртане на ръката. На всичко отгоре бе разтрошено, сякаш съществото, извършило тази своеобразна дисекция, никога не бе чувало за щепсели и букси.

Какво е това — работа на примитивни, първобитни създания… или на някой, толкова напреднал, та чак е забравил как се върти отвертка?

В едно нямаше съмнение — съществото, или съществата, извършили тази дивашка постъпка, не хранеха никакво уважение към чуждата собственост.

Роботите бяха изработени предимно от пластмасови модули, само движещите се части бяха от метал. Денис забеляза, че тъкмо металните парчета липсваха.

Внезапно бе завладян от неприятно предчувствие.

— О, не — изпъшка той. — Само това не, моля те, Господи!

Той се завъртя и изтича обратно при капсулата. На няколко крачки от нея замръзна ужасѐн и изстена.

Контролното табло на механизма за връщане се въргаляше в тревата. Микросхемите бяха изтръгнати и разпръснати наоколо, повечето от най-фините части бяха стъпкани и непоправимо повредени. Денис почувства, че краката му се подкосяват, протегна ръка и се подпря на люка.

Още една епиграма изплува в отчаяния му мозък, която бе чул от близък приятел — нещо като феноменология на живота:

„Мисля, следователно крещя.“

Роботът изписука и превъртя същия епизод отначало. От няколко часа Денис преглеждаше внимателно записите от последните три дни, проектирани по негова команда върху миниатюрния видеодисплей. А там ставаше нещо наистина странно.