Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Навярно Бубакуб най-много се е ядосал от липсата на информация в Библиотеката. И именно фалшифицирането на съобщението ще му донесе най-много неприятности на родната му планета. За това ще го накажат по-сурово, отколкото щяхме да го накажем ние за убийството на Джеф.

Бубакуб бавно се изправи. Той внимателно приглади козината си, после сплете пръстите на ръцете си.

— Ти си мног-о умен — каза на Джейкъб пилът. — Но се-ман-тиката ти е слаба… целиш се прекалено високо. Изграждаш прекалено големи хипотези върху малко доказателства. Повече няма да говоря на твоя кака земя-нитски език.

С тези думи той свали механичния преводач от шията си и небрежно го хвърли на масата.

— Съжалявам, пил Бубакуб — обади се Десилва. — Но изглежда, че ще се наложи да ограничим движението ти, докато получим инструкции от Земята.

Джейкъб почти очакваше пилът да кимне или да свие рамене, ала извънземният направи нещо друго, което някак си издаде същото безразличие. Той се извърна и сковано се запъти към вратата, дребна, набита, горда фигура, повела едрите човешки стражи.

Хелън Десилва вдигна долната половина на „летанската реликва“. Тя внимателно я претегли в ръце. После стисна устни и с всичка сила хвърли предмета към вратата.

— Убиец — изсъска комендантът.

— Аз си научих урока — бавно каза Мартин. — Никога да не вярвам на някого на възраст над трийсет милиона години.

Джейкъб беше като замаян. Възторгът му бързо гаснеше и също като опиат, оставяше след себе си празнота — завръщане към рационалността, ала и загуба на цялост. Скоро щеше да започне да се чуди дали е постъпил правилно, като е съобщил едновременно за всичките си разкрития, проявявайки блестящата си дедуктивна логика.

Думите на Мартин го накараха да вдигне глава.

— На абсолютно никого ли? — попита той.

Фейгин буташе Кула към един от столовете. Джейкъб се приближи до него.

— Съжалявам, Фейгин. Трябваше да те предупредя, първо да го обсъдя с теб. Може да има… някои усложнения, за които не съм помислил. — Той вдигна ръка към челото си.

Кантът тихо подсвирна.

— Ти освободи онова, което сдържаше, Джейкъб. Не разбирам защо напоследък не искаше да използваш уменията си, но в този случай справедливостта изискваше цялата ти енергия. Добре, че накрая омекна. Не се тревожи толкова за случилото се. Истината беше по-важна от щетите, нанесени от прекаленото ти нетърпение или чрез използването на методи, спали прекалено дълго.

Джейкъб искаше да му отговори, че греши. „Уменията“, които бе освободил, представляваха нещо повече. Те бяха пагубна сила, която кипеше в него. Страхуваше се, че са причинили повече вреда, отколкото добро.

— Какво ще стане сега? — уморено попита той.

— Според мен човечеството ще открие, че има могъщ враг. Твоето правителство ще протестира. От огромно значение е как ще го направи, но това няма да промени основните факти. Официално пилите ще се дистанцират от злополучните постъпки на Бубакуб. Ала те са избухливи и горделиви, ако ме извиниш за мъчителното, но задължително нелюбезно определение на друга разумна раса.

Това е само един резултат от тази събитийна верига. Но не се безпокой прекалено. Ти не си виновен. Ти само накара човечеството Да осъзнае опасността. Това трябваше да се случи. С вълконските раси винаги се е случвало така.

— Но защо?

— Това, мой високоуважаеми приятелю, е едно от нещата, които съм дошъл да открия. Макар че едва ли е голяма утеха, моля те, обърни внимание, че мнозина биха искали човечеството да оцелее. Това много… вълнува някои от нас.

Джейкъб притисна окото си към гумения накрайник на окуляра и отново видя синята точка, която танцуваше на черния фон. Докато чакаше третия тахистоскопски образ, той се опита да не се фокусира върху нея и да не обръща внимание на дразнещата й покана за общуване. Блясъкът внезапно изпълни цялото му полезрение. За миг видя пасторална сцена с приятно закръглена жена, чиито старомодни фусти се развяваха във въздуха, докато тичаше.

Над фермата на хълма се кълвяха мрачни, заплашителни облаци. Отляво имаше хора… танцуваха? Не, биеха се. Войници. Лицата им бяха възбудени и… уплашени? Жената се страхуваше. Тя тичаше с ръце над главата, докато двама мъже в униформи от седемнайсети век я гонеха, стиснали мускети с остри щикове. Техните…

Сцената изчезна и отново се върна синята точка. Джейкъб затвори очи и се отдръпна назад.