Дейвид Брин - Потапяне в слънцето

Въпреки това, понякога се откриват такива видове. Обикновено сираците пазят жив спомен за своите патрони. В някои случаи митовете и легендите са изместили фактите. Ала Библиотеката почти винаги успява да открие истината, защото там се пазят истините.

Фейгин наведе няколко клона по посока на Бубакуб. Пилът потвърди с дружелюбно кимване.

— Ето защо — завърши кантът, — с огромно нетърпение очакваме откриването на причината, поради която никъде в този гигантски архив не се споменава за вашата Земя. Няма данни за предишно обитаване, въпреки пълните пет миграции през този район след заминаването на Прародителите.

Бубакуб замръзна в поклона си. Черните му очички свирепо се впиха в канта, но Фейгин изглежда не забеляза нищо.

— Доколкото ми е известно, човечеството е първия случай, в който съществува любопитната вероятност за еволюирал разум. Сигурен съм, знаете, че тази идея нарушава няколко добре обосновани принципа на нашата биологична наука. И все пак някои от аргументите на вашите антрополози са поразително логични.

— Това е странна идея — изсумтя Бубакуб. — Също като веч-ното движение, тези хвал-би на ония, които наричате „кожи“. Теориите за „естественото“ развитие на истински ра-зум са източник на добро-намерени шеги, човеко-Джейкъб-Демуа. Но Биб-лиоте-ката скоро ще даде на измъчената ви раса каквото й трябва — успо-коението да знаете откъде идвате!

Тихото бръмчене на корабните двигатели се усили и за миг Джейкъб изгуби ориентация.

— Внимание — разнесе се из кораба усиленият глас на комендант Десилва. — Току-що пресякохме първия риф. Отсега нататък ще има краткотрайни сблъсъци като този. Ще ви съобщя, когато наближим целта си. Край.

Хоризонтът бе станал почти плосък. От всички страни се простираха редки червено-черни плетеници. Най-високите нишки постепенно се изравняваха с кораба и се превръщаха в изпъкналости на фона на онова, което оставаше от черния космос, и после изчезваха в червеникавата мъгла.

Групата по взаимно съгласие се приближи до ръба на палубата, откъдето можеха да гледат право към по-долните пластове на хромосферата. Известно време всички мълчаливо наблюдаваха.

— Доктор Мартин — обади се Джейкъб, — готови ли сте за експериментите, които щяхте да провеждате с пила Бубакуб?

Тя посочи към два големи космонавтски куфара, оставени до креслата.

— Там е всичко, което ни трябва. Нося някои псиуреди, които съм използвала в предишни потапяния, но през повечето време ще помагам на пила Бубакуб с каквото мога. Моите усилватели на мозъчни вълни и Q-устройства са като ашици и чаени листа в сравнение с онова, с което разполага той. Но ще се опитам да съм му полезна с нещо.

— С ра-дост ще при-ема твоята помощ — каза Бубакуб. Но когато Джейкъб поиска да види галактянското псиустройство, пилът вдигна четирипръстата си ръка. — По-късно, когато се приготвим.

Джейкъб отново го засърбяха ръцете. Какво носеше в куфарите Бубакуб? В Библиотечния клон нямаше почти нищо по психология. Малко феноменология, но нищо по методология.

„Какво може да знае една толкова древна галактическа култура — помисли си той, — за дълбоките фундаментални равнища, които изглежда са общи за всички разумни видове? Явно не знаят всичко, защото галактяните все още действат на тази равнина на действителност. И съм сигурен, че поне някои от тях не притежават по-големи телепатични способности от мен.“

Носеха се слухове, че по-древните видове периодично изчезват от галактиката — понякога от естествено изчерпване на расата, война или апатия, но от време на време просто „отстъпваха“… заемайки се с неща, които техните клиенти или съседи смятаха за безсмислени.

„Защо в Библиотечния клон няма нищо за тези събития или дори за практичните страни на психологията?“

Джейкъб се намръщи и сключи ръце. „Не — реши той. — Ще оставя куфара на Бубакуб на мира!“

По интеркома се разнесе гласът на Хелън Десилва.

— След трийсет минути приближаваме целта. Който желае, може да дойде в пилотския отсек, за да разгледа по-добре целта ни.

Когато очите им свикнаха с този по-светъл район, останалата част от Слънцето като че ли леко потъмня. Най-близкото петно приличаше на открита мина, долина в зърнистата „повърхност“ на фотосферата. Тъмната Сянка бе абсолютно неподвижна, но районите на полусянка около слънчевото петно постоянно се огъваха навън като вълни, предизвикани от хвърлено в езеро камъче. Границите бяха размити и вибрираха като дръпната струна на пиано.